Пътят на Rhapsody of Fire изглеждаше меко казано несигурен след раздялата с техния основател и дългогодишен лидер Luca Turilli – нагласа, която недотам впечатляващият “Dark Wings of Steel” само затвърди преди две години. Затова и вторият опус в най-новата история на италианските пауър метъл легенди има само два възможни изхода пред себе си: окончателно да ги погребе под тежестта на собственото им наследство, или да ги изведе отново на върха. Този път отговорът на Alex Staropoli е категоричен.
“Into the Legend” е бляскавият манифест на една група, която с гордост помни какво е оставила след себе си, но гледа уверено напред и жадува за нови успехи. Дали заради по-доброто сработване на състава или преоткрит перфекционизъм, всяка следа от колебливост е изчистена от изказа му. Албумът слива внушителни хорове, латински припявания и майсторски инструментални еквилибристики – все елементи, които Rhapsody отдавна превърнаха в своя запазена марка – с изобилие от завладяващи мелодии и устремно, съсредоточено композиране. Сред виртуозните клавирни изпълнения на Alex се промъква флейтата на брат му Manuel, придавайки неизменната етно окраска на песните; Roberto De Micheli осезаемо е вдигнал нивото на свиренето си и се разписва с редица първокласни сола, а гениалният Fabio Lione за пореден път изпълва със смисъл понятието “емоционалност”.
След задължителната интродукция “In Principio” бандата изстрелва два от най-силните си козове: техничната “Distant Sky” и моментално грабващото заглавно парче, обединени от скоростно, задължаващо към куфеене темпо и феноменални припеви. Пространната и епична “Winter’s Rain” внася контраст с многопластовия си строеж, докато “A Voice in the Cold Wind” предизвиква носталгични тръпки, завръщайки се към подчертаната фолклорна стилистика на шедьоври като “Legendary Tales” и “Symphony of Enchanted Lands”. Богатство от мотиви бележи изложението на “Valley of the Shadows” – едновременно реверанс към италианската метъл класика и израз на солидните прогресив забежки от късния период на квинтета. Изящната оркестрална балада “Shining Star” на свой ред демонстрира защо всякакви суперлативи звучат кухо, отнесени към гласа на Fabio, а в “Realms of Light” откриваме добре познато Manowar-ско начало, съчетано с характерните за Rhapsody величествени хармонии. “Rage of Darkness” е доминирана от фентъзи настроение и неподправен драматизъм – комбинация, способна да те пренесе в онзи вълшебен свят, където никоя мечта не е твърде смела. Единствената критика тук провокират леко претоварените 17 минути на закриващата пиеса “The Kiss of Light”, чието прескачане между ефирна акустика и плътни симфонични пасажи на моменти идва в повече.
Вече е пределно ясно, че магията на Turilli няма как да се върне, но прави чест на Rhapsody, че търсят собствена идентичност, вместо безцелно да имитират минали издания. Фактът, че “Into the Legend” изобщо е съпоставим с въпросните е повече от забележително постижение, което отваря обещаваща нова глава от вълнуващата италианска приказка.
