Италианците не се славят с особено силно присъствие на метъл сцената – и не говорим само за бледнеене в сравнение с добре познатите ни скандинавски хегемони. Затова пък повечето групи от Ботуша, които съм чувал, малко или много са ми ставали любими и изключително ценни. Това важи като че ли най-много за момчетата от Elvenking и от Disarmonia Mundi. И докато Scar Symmetry, за мен изключително сходна като звучене група на Mundi, постепенно губят това, с което започнаха като силна банда, а Soilwork се губят някъде из дебрите на и-те-не-знаят-къде, Disarmonia Mundi си остават стабилни.
О, да, знам – несъмнено още при извеждането на термина мелодет в масата “бр00тални” метъл фенове се предизвиква една приятна реакция на обратно движение из хранопровода, особено със сливането между метълкор и мелодет в последните години и с вмъкването на МНОГО и излишни мелодично-лигави елементи в иначе стабилния и прилично изтъркан стил. Е, да – двете посочени по-горе от мен банди, както и In Flames, донякъде може да оправдават притесненията, още повече, че и самите Disarmonia са доста по-мелодични и мейнстрийм от “Fragments of D-generation” насам. И, естествено, са приемани на нож от немалко почитатели на метълизма. Мнението ми ли? Майната им. Поне в случая на италианците.
“The Isolation Game” тотално продължава по-публично ориентираната гама, представена в “Mind Ttricks”, с много повече мелодични вокали и повече мелодичност като цяло. Вокалните гостувания на господин Bjorn Strid (Soilwork) също си оказват влиянието. Та, нека малко за албума и песните поговорим.
Откриваме играта на изолация с леко електро нотки, последвани от стабилни мелодет рифове, които показват среден пръст на критиците. Не знам какво трябва да се очаква от модерния мелодет като инструментал, но моята представа се припокрива горе-долу на 90 % с представеното в “Cypher Drone”. Припевът е със страхотна мелодика, но това няма нужда да го споменавам – в “The Isolation Game” италианците показват какво е да правиш модерен и леснодостъпен метъл, но да го правиш с душа, страхотно звучене и много желание, а припевните хармонии са директното и най-ярко изображение на това. Били прекалено олекотени? Чуйте 02:47 на горепосочената песен и нека си говорим после. “Perdition Haze” не ми е толкова любима, но рифът от 1:10 нагоре смачква въпреки звуковата си, а сигурно и реална простота. “Building an Empire of Dust” е доста агресивна – и като начало, и като развитие, а барабанните партии са като връхлитаща буря – безмилостни, спускащи се с грохот покрай нахъсаните, сякаш озлобени вокали. Краят на песента е страхотен и сигурно своебразен ужас за свикналите на окултно-брутално-бичкийствени неща; един прекрасен дует-дуел между мелодика и агресия. Сериозно, по някое време ще ми изчезнат съвсем суперлативите, затова е добре да я карам по-стегнато, пък вие като слушатели ще хванете това, което трябва да се хване – а то никак не е малко. “Stepchild of Laceration” и заглавната “The Isolation Game” са двойка УБИЙСТВЕНИ песни, може би най-добрите в албума (след личния ми фаворит “Losing Ground”). Солото в първата троши глави и ги праща обратно в коша за резервни части; припевът на втората пък е задължителен за лайв на групата, в който цялата зала да крещи с пълно гърло. “Glimmer” е нещо много нежно и съкровено, като малък оазис на акустична кроткост и спокойствие между структурирания хаос на останалата част от албума. Стигаме, за добро или зло, до песента от този албум, която за почти отрицателно време се напои с емоции от бита ми и ми помогна немалко – именно “Losing Ground”. Това парче е нещо като “Taste of Collapse” от “Mind Tricks” в личната ми Disarmoni-ография. Припевът, инструменталът, вокалните партии, умопомрачаващите мелодии на всяко ниво – отмятайки клишираните “о, не, просто го чуйте, не е за описване”, аз все пак в крайна сметка стигам до тях. Дали от сантиментите относно това парче или от чистата му музикална стойност, или и двете – думите ми ще си останат кухи, поне за мен.
If you could look in the book of my life would you still stand by my side?
If you could feel this disorder then would you save me? I don't think so.
Директно след това по-вглъбено и емоционално парче идва една доза агресия в лицето на “Same Old Nails for a New Messiah”, а тематиката си личи още от заглавието:
We don't need no saviour on a cross no more
I can see what religion brings when preachers sleep with kids
We ain't craving for a second coming at all
I will not uniform, I'd rather slash my throat
Общо взето последните парчета сякаш са отдушникът на агресията в “The Isolation Game” – “Digging the Grave of Silence” е може би най-бързата и яростна песен в албума – и на припевен принцип, и на куплетен и инструментален. “Beneath a Colder Sun” е втори инструментал (хаха, чувам някой да крещи “пълнеж, пълнеж!”), също толкова интровертен и носталгично-спокоен, колкото “Glimmer”. За нормалното издание това е краят – леко елегичен завършек на един (ок, може би преувеличавам, но все пак) шедьовър на модерния метъл, но специалното японско издание има бонус трак в лицето на “The Shape of Things to Come”, който е по-спокоен и мелодичен, с приятни електроники на заден план.
Е, след провалът в моите очи на някои други мелодет групи (главно новата тава на Scar Symmetry), Disarmonia Mundi ме зарадваха изключително силно. Мелодика и агресия, дисхармонията на света се оказва перфектна музикална хармония. Искате стабилно модерно звучене и не ви е страх или срам от това? “The Isolation Game” ще ви отвее като зимен вятър пушек от чушкопек. Друг остава фактът за бъдещето на бандата – защото може би следващият албум ще трябва да наложи лека промяна в звученето, за да не се получи зацикляне в музикалното блато. Така или инак, това е мелодет албумът на 2009 за мен. Отправям взор към господата от Dark Tranquillity сега.
