Брадатият американец със скандинавска кръв Erik Larson се завръща отново със своя мини суперпроект Birds Of Prey, в който участие взимат музиканти, подвизаващи се в небезизвестни банди като Alabama Thunderpussy, Baroness и Municipal Waste. Прогресът, който бандата отчете за три години, е доста сериозен – от веселяшки проект Birds Of Prey се превърнаха в нещо наистина сериозно и това личи дори само по имената на песните. В първите албуми можехте да се натъкнете на колоритни заглавия като “Buttfucked With A Shotgun Barrel”, “Coke Mule”, “Mangled by Mongoloids (Ripped Apart by the Retarded)” и “Overfucked and Underage”, които в новия албум вече са заместени от по-смислените и зрели “Blind Faith” или пък “Giving Up the Ghost”.
Въпреки че лидерът на бандата Erik Larson е американски гражданин, викингските му черти и специфичната за скандинавските страни фамилия като цяло обясняват стиловата насоченост на третия дългосвирещ запис на янките от Вирджиния, а именно рокаджийския прочит на дет метъла, или казано направо - един чист дет енд рол плюс щипка бавни слъдж моменти. Birds Of Prey черпят влияния от колоси като Gorefest (средния период на групата), Entombed и дори Sodom, където заемките са по-конкретни (по-специално визирам “М-16” и рифът в откриващото парче “Momma”). “The Hellpreacher” е концепция, въвличаща ни в историята на дете, преживяло брутални и неприятни случки през детството си – изнасилвания, побоища и т.н. Доста тежък сюжет, който обаче бива представен чрез един малко или много веселяшки начин, именно заради рокаджийския дух на албума. Структурата на повечето тракове се ориентира около бавен слъдж риф, дрезгави вокали, напомнящи тези на Jan-Chris De Koeijer от холандските дет икони Gorefest, и доминиращо средно темпо, допълвано от умело, често двукасово барабанене. Такива среднотемпови мелачки са “Tempt the Disciples”, “Juvie”, “As the Field Mice Play” и “Alive Inside”. И за да не доскучее албуът, петимата екстремисти издънват и много скоростни песни с полъх на северен брис, от които много ще ви болят вратовете – например “Blind Faith” и “False Prophet”. Последните две парчета от албума пък са отделени от двуминутен инструментал, представляващ акустични китари и поутихнали барабани на заден план. След тази кратка интерлюдия настъпва пълен ад в лицето на “Warriors Of The Mud”, която се явява и най-бързата песен тук. Епилогът е даден от една чиста и агресивна класическа дет метъл тресня. С характерен за стила тежък риф, в преливащо от бързо до средно темпо, “Giving Up The Ghost” се отличава с едно от малкото мелодични и приятни рокаджийски сола, което слага точка на третия опус на Birds Of Prey.
За свободното време “The Hellpreacher” е идеален събеседник. Ако пък се подкрепите с няколко студени бири докато го слушате, то тогава ще ви се услади най-много, а фактът, че напомня толкова много на Gorefest, е повече от чудесен. Аз останах приятно изненадан, след като врътнах диска няколко пъти, пробвайте го и вие.
