Докато 2016-а взима последните измъчени глътки въздух, които ѝ се полагат, човек обръща поглед назад и – по-вероятно, отколкото не – си дава сметка, че понякога е здравословно да си спомняме най-лошите моменти. Да си извлечем поука. Не е смешно. Защото трудно ще откриеш някого, способен да си затвори очите пред факта, че тази година беше кошмарна в твърде много аспекти. Metal World не е място, където ще се натресеш на политически или икономически коментари, но все пак – спомни си последните избори. Както и тези в Щатите. 2016-а може и трябва да върви по дяволите веднъж завинаги.
В музикалната вселена ситуацията не е много по-различна. Легендарни артисти с огромно влияние върху популярната култура – икони като Leonard Cohen, Prince и David Bowie – напуснаха света на живите и въобще няма да е преувеличено, ако кажем, че оставиха гигантска празнина в сърцето на не една, а няколко сцени.
Междувременно нашата галактика продължи да бълва нова музика като за последно, но докато повечето от нас не могат да се оплачат от това, шансът да получим истински шедьовър, съвременна класика, универсален албум, който да обедини фенове от всички жанрове в метъла (така, както последно го направиха “The Book of Souls” на Maiden и “Surgical Steel” на Carcass), намаля драстично. И все пак, големи заглавия – големи големи – не липсваха. Поглеждаме назад за последно, като любезно те каним на една финална разходка. Пардон, пътешествие.
25. Megadeth – Dystopia
Точно когато феновете съвсем бяха загубили надежда, Dave Mustaine и компания се завърнаха със стремителна скорост, издавайки един от най-добрите си албуми в последно време. Несъмнено това се дължи и на двете нови попълнения в групата – китариста Kiko Loureiro и барабаниста Chris Adler – вливащи така необходимата енергия и живот в творчеството на Megadeth. Всяко едно от парчетата е заредено с експлозия от китарни импровизации, барабанни откоси и дрезгавите ниски вокали на Dave, оформящи цялостната атмосфера на албума. “Dystopia” определено съумява да върне доверието в способностите на групата и предлага всичко онова, което ѝ липсваше напоследък – галопиращи рифове, задъхано темпо, сериозни текстове и много ентусиазъм.
Чуй: Dystopia
24. Fleshgod Apocalypse – King
Нямаше как да пропуснем тази група. Италианците се озоваха сред големите имена на мелодета, но някак си приспособяването им към тази среда така и не се случи. Албумът им “King” е нещо, което няма как да чуеш от който и да е друг състав. Fleshgod Apocalypse успяха да изградят своя собствена стилистика на музикално себеизразяване, обръщайки се назад към барока и най-вече романтизма. В “King” ги няма помпозните симфонии, каквито се наблюдават при повечето музиканти в жанра. Тук на преден план е изведена струнната секция на оркестрациите, която директно те връща в Ренесанса, а лирическият цинизъм, с който така умело си служат Fleshgod Apocalypse, изобличава недъзите и пороците на тогавашното висше общество в цялата им уродливост.
Чуй: The Fool
23. Dream Theater – The Astonishing
Щом достигнеш подобен статут в жанр като прогресив метъла, след време нотите не ти достигат, а не си струва да сменяш разпознаваемия си стил. И хитростта в този случаи идва с това, че с “The Astonishing” се сменят подходът и възгледът към работата. Амбициозен е точната дума тук; не печели слушатели с иновативност, а с нов формат, с който умело се борави, благодарение на огромния опит на създателите си. И най-невероятното е, че дори предвид формата, се запазва дозата паразитност, която прави Dream Theater толкова достъпни.
Чуй: The Gift of Music
22. Velian – Fireflies
Преди да кажем каквото и да било, длъжни сме да подчертаем, че това е първата българска група, която участва в общата годишна класация на Metal World, и то напълно заслужено, макар че влиза с EP, а не с цял албум. Velian подходиха иновативно за нашите стандарти и създадоха музика на световно ниво. Съчетавайки пауър със симфоничен, готик и мелодичен дет метъл, джентълмените на българската сцена изградиха свой собствен стил без еквивалент и придобиха определението, с което ги назовахме. Четирите песни са много различни една от друга – по този начин групата загатва за разнообразните композиционни насоки в концепцията си. Макар и в края на класацията, “Fireflies” е най-доброто българско метъл издание за 2016-а година.
Чуй: Fireflies
21. Katatonia - The Fall of Hearts
Кралете на депресията и меланхолията Katatonia отново са тук, за да изтръгнат всяка капка позитивизъм и да ни потопят дълбоко в емоционалната си черна дупка. А притегателната ѝ сила винаги е твърде мощна, за да може някой да ѝ устои. “The Fall of Hearts” не е твърде различен от всичко, което сме свикнали да чуваме от шведите, но успява да прероди автентичния дух на музиката им по пленяващо красив и познат начин. Затова и мазохистичното му непрестанно слушане е почти неизбежно. Но “позитивното” тук e, че чувствата те правят истински жив. Дори когато вътре в сърцето ти валят есенни листа.
Чуй: Serein
20. Nails – You Will Never be One of Us
Универсална заявка за индивидуалност и гордо развян флаг в името на целокупното метъл братство, “You Will Never be One of Us” е зловещ шамар в лицето на зализания мейнстрийм псевдометъл, както и във всички онези напудрени физиономии, които се осмеляваха да гледат на нашия свят като на откровена отживелица. Третият пълнокръвен албум на Nails, първи под крилото на гиганта Nuclear Blast и първи след критическия пробив на отличния “Abandon All Life” (2013), извлече абсолютната есенция на тази безкомпромисна група – хардкор, грайнд, метъл – и я катапултира на върха. "YWNboU" може да наброява 21 минути, но това са най-дългите 21 минути в живота ти.
Чуй: You Will Never be One of Us
19. Ihsahn – Arktis.
Още от пролетта полъхът на норвежката зима изпълва света с ледената свежест на новото произведение на мултиинструменталиста Ihsahn. Неутолимата му жажда за експерименти го довежда до “Arktis.” – както винаги нетрадиционен, непредвидим и все толкова смайващ от музикална гледна точка албум. Абсолютно невъзможно е да се постави в каквато и да е стилова рамка, но може да се опише с две думи – креативност и еволюция. Малко творци имат смелостта и могат да си позволят да разчупят дотолкова музиката си, а скандинавският гений Ihsahn го прави все по-смело и по-впечатляващо. Кой би предположил, че арктическият студ може да даде толкова много топлина?
18. Sabaton – The Last Stand
Може би е редно да се започне с факта, че да, Sabaton не показват нищо ново с “The Last Stand”. Може да стоят на едно място, но със сигурност не са го закъсали. Албумът предлага точно това, което очакваш да чуеш от групата, а тя го предоставя в безкомпромисно качество. Пълнежи няма, всяка песен притежава нужните качества, за да стане стадионен химн, а и – погледни го от тази страна – можеш да обогатиш познанията си или да си припомниш най-героичните последни битки в световната история. Шведските танкисти минават и през Термопили, и през Широяма, и през Виена, от Античността до световните войни – сериозно лирическо разнообразие, както и да го погледнеш.
Чуй: Shiroyama
17. Amon Amarth – Jomsviking
Верни на себе си, Amon Amarth издадоха пореден шедьовър, следвайки добре познатата и утвърдена рецепта за успех – изпипан първокласен дет метъл, наситен с много мелодичност. Този път обаче са добавени и две нови съставки, които едновременно допълват, но и вливат свежа кръв в записа. Това е първият изцяло концептуален материал, издаван някога от шведските викинги, което само по себе си говори за творческо израстване и амбициозност. Другата приятна изненада е отдалечаването от широко изследваните теми от скандинавската митология, което ни позволява да се запознаем с кодекса на легендарния викингски орден, както и да съпреживеем историята на обикновения воин. “Jomsviking” е едно невероятно приключение, подплатено от многопластов сюжет и разгръщащо своя потенциал с всяко следващо слушане.
Чуй: First Kill
16. Devin Townsend Project – Transcendence
Колкото и музика да създава Devin Townsend с множеството си проекти – обикновено за рекордно кратко време – нивото ѝ никога е не по-ниско от космическото. Като поредното доказателство за това, през последното десетилетие канадецът отново отприщва вълната от безгранично и лудо вдъхновение, леещо се на ноти от извънземния му ум. Красотата на “Transcendence” стига много близо до съвършенството – или поне до Превъзходството. Всички жанрови елементи и емоции, които Devin Townsend вплита или сам създава, дават възможност на обикновените хуманоиди да се докоснат до душата му и да преоткрият своята собствена. Или както самият той казва: “Your soul – let it fly”.
Чуй: Stormbending
15. HammerFall – Built to Last
Две години след дългоочакваното си завръщане във върхова форма, шведските знаменосци на класическия хеви/пауър метъл се разписват с пореден солиден албум, издържан в най-високите стандарти на жанра. “Built to Last” не просто наследява силните черти на “(r)Evolution”, но и приятно напомня за онези полумитични дни, когато творби като “Legacy of Kings” и “Renegade” диктуваха каноните в европейската мелодична сцена. А когато към неуморното китарно препускане на Oscar Dronjak и Pontus Norgren прибавим и най-впечатляващото вокално представяне в цялата досегашна кариера на Joacim Cans, резултатът е ни повече, ни по-малко от задължителен.
Чуй: The Sacred Vow
14. Avenged Sevenfold – The Stage
Без предварително обявена дата, списък с песни, интервюта или излизащи поетапно песни, Avenged Sevenfold заложиха на изненадата и до последно решиха да държат феновете си в неведение. Заглавното парче, появило се също толкова неочаквано броени дни преди самия албум, пък успя да засили още повече любопитството, особено в комбинация с изключително оригинален клип. Цялата тайнственост прави записа специален и вълнуващ, а изследваните в него теми, макар и популярни напоследък, бягат далеч от клишето и се отличават с дълбочина и зрялост. “The Stage” отваря портал към нови измерения в музиката на Avenged Sevenfold и изгражда все повече техен собствен разпознаваем почерк, отреждащ им почетно място сред звездите.
Чуй: The Stage
13. Rhapsody of Fire – Into the Legend
След напускането на Luca Turilli и неубедителния “Dark Wings of Steel”, италианските майстори на неокласиката поразклатиха доверието, което им гласувахме години наред. “Into the Legend” е лекарство за летаргията, обхванала групата напоследък. С новия си колосален 70-минутен микс, Alex Staropoli ни връща към дните, в които пишеше законите на симфоничния пауър заедно с Luca, а в резултат получаваме саундтракови оркестрации, богати метъл резачки, захаросани с хорови моменти, носталгично напомнящи за Turilli арпежи и епичен 16-минутен финал. Фокусът върху Fabio Lione не е случаен – вокалните постановки навяват асоциации с ранния материал на Rhapsody, в който певецът блести по-ярко от който и да е следващ опус. “Into the Legend” има всички елементи от печелившата формула за класика в жанра и (след скорошната раздяла с Fabio) е отличен завършек на актуалната история на Rhapsody of Fire.
Чуй: Distant Sky
12. The Unguided – Lust and Loathing
“Черните овце” в очите на всеки уважаващ себе си метъл фен отново са тук, и то в една година с “предателите” Amaranthe. Както винаги, пичовете от The Unguided са много над всякакви етикети, а отговорът на критиката от корифеите идва под формата на стадионни хитове, смело разгърнати мелодии и скандално зарибителни текстове. За щастие, тавата е по-близко до еврометъла, отколкото до ошлайфан американски метълкор, което ще рече, че получаваме солидна доза сола и магнетични електроники. Комбинацията между тежки рифове, харш вокали и енергиен заряд действа като свръхдоза адреналин, а модерната пауър метъл нишка затвърждава факта, че The Unguided никак не обичат да играят по правилата на който и да е жанр. Въоръжени с бомбастични хитове и огнен хъс, шведите достигат изцяло ново ниво и забиват последен пирон в ковчега на отдавна изчерпани групи като Sonic Syndicate.
Чуй: Enraged
11. Myrath – Legacy
След силния “Tales Of The Sands”, в който бандата от Тунис значително редуцира източните си влияния за сметка на по-класическото прог-пауър звучене, се появи “Legacy”, който до известна степен е завръщане към корените. Парчетата са бродирани с типичните арабски елементи, които правят Myrath толкова оригинални и специфични. Качеството на композициите е дори по-високо от това в предните им албуми, продукцията спира дъха и позволява на всеки инструмент да звучи максимално отчетливо и могъщо – нещо, което се постига трудно при толкова богати аранжименти. “Legacy” е в състояние да нареди групата сред най-оригиналните имена на метъл сцената, макар и музиката им винаги да поражда смесени чувства при по-тесногръдите слушатели.
Чуй: Duat
10. Meshuggah - The Violent Sleep of Reason
Шведската джент машина за неравноделни рифове и полиритмични барабанни гръмотевици организира новата си звукова атака срещу човечеството. Абсолютно безкомпромисен, традиционно свръхтехничен и разгромяващо тежък, “The Violent Sleep of Reason” е истински пример за това, че джент-ълмените от Умео са неспособни да издадат нещо различно от гениалното. Това несъмнено е най-органично звучащият им запис от години, където енергията от “Koloss” и агресията на “obZen” се завръщат обратно и дори се удвояват, сливайки се с композиторския гений на колосалния “Catch Thirtythree”. И сега, както всеки друг път, Meshuggah педантично изследват дълбините и границите на екстремното, откривайки нови и нови негови измерения.
Чуй: Born In Dissonance
9. Opeth – Sorceress
Лесно е да прогнозираш, че в класации като тази думичката “метъл” – без представки и наставки, просто метъл – ще заема нещо от рода на “централна” позиция, изскачайки от всички страни, всяка дупка, всеки ъгъл. Шведските магьосници на Mikael Åkerfeldt, легендарните Opeth, отдавна затвориха цикъла експерименти в сферата на екстремния прогресив авангард с “Watershed”, като респективно навлязоха в eра, която драстично ги отдалечава от въпросното понятие. Както и – за щастие – от съпътстващите го клишета. Пет години след “Heritage”, “Sorceress” доказа, че един такъв фактор не просто е неспособен да спре техния устрем, а тъкмо обратното – това е единственият логичен ход в невероятната им кариера. Мрачен, театрален, изкусителен и, да, абсолютно пристрастяващ.
Чуй: Strange Brew
8. Gojira – Magma
Титанически трудна задача е да създаваш оригинален нов материал в който и да е жанр. Gojira са една от гурпите, общата бройка на които се брои на пръсти, способни да създават такъв материал. А в случаите когато не е такъв, е обоснован, въздействащ и компетентен. “Magma” е потвърждение и на двете – мощно събирателно на стил и усет. Невинаги е нужна сложност – едно добре аргументирано просто изречение може да тежи стотици пъти повече от цяла реч там, където има какво да бъде казано.
Чуй: Stranded
7. Insomnium – Winter’s Gate
“Winter’s Gate” е събитие – едно от тези, които се случват по веднъж на няколко години. Състоящ се от една единствена композиция с продължителност малко над 40 минути, той предизвиква нормите на музикалната индустрия и същевременно остава верен на принципите на финландските мелодет гиганти. Музиката в творбата е предизвикателна, дълбока, красива, емоционална и въздействаща, разнообразието от мелодии, теми и обрати е главозамайващо, а амбициозната концепция позволява на Insomnium да разгърнат потенциала си и да покажат всяка страна на многослойната си музика – от блек бластове и рифове до меланхолични вокали и жизнеутвърждаващи китари. Лесно е да подминеш “Winter’s Gate” като нещо твърде абстрактно и претенциозно, но всеки един опит за разбиране, анализиране и потъване в албума е обречен да се превърне в незабравимо изживяване.
6. Delain – Moonbathers
Едно нововъведение в състава и Delain издадоха албум, какъвто май никой не очакваше, че е възможно да се случи отново. Тежки китари, джент стилистика на места, повече симфонични елементи и блестящи мелодии – това може да бъде най-лаконичното описание на “Moonbathers”. Новият труд на холандците връща носталгично настроените фенове към ерата на “April Rain” (2009). Музикантите успяват да вземат най-доброто от старото си творчество и да го обогатят, добавяйки нови, и то доста иновативни похвати, за да създадат едно от най-силните си творения. Записът предлага разнообразие от композиции – от нежни балади до колосални пауър епики, а гласът на Charlotte Wessels е по-красив и пленяващ от когато и да било.
5. The Foreshadowing – Seven Heads Ten Horns
Представете си свят, разкъсван от расови и културни различия. Цели държави, заличени заради религии, чиито последователи са преследвани, или дори по-лошо. А сега визирайте една истински обединена Европа в ролята на модерен Вавилон, убежище за всички хора, бягащи от омразата и предразсъдъците, пращяща от живот и разнообразие... на прага на надвиснал Апокалипсис. Идиличната картина си има и музикално оформление, развито от италианците в “Seven Heads, Ten Horns”. Макар да не е съвсем от класата на предишните три албума на The Foreshadowing, това е най-добрият дуум метъл опус за годината, в който готически звук и меланхолични маршове вървят ръка за ръка. Траурната процесия води Marco Benevento, който редом с колегите си ни представя хипнотична музика, достойна да ознаменува края на човешката цивилизация по един колкото трагичен, толкова и красив начин.
Чуй: Fall of Heroes
4. Epica – The Holographic Principle
С тазгодишното си издание холандско-белгийският секстет твърдо заяви позицията си на лидер в симфоничния метъл. Главният мозък на проекта, Mark Jansen, обяви още през 2013-а, след премиерата на “Retrospect”, че Epica преминават във фаза 2.0 и ако тогава бяха силни, сега са във вихъра си. С “The Holographic Principle” групата успя да открие златната среда – там, където “Design Your Universe” (2009) и “Requiem for the Indifferent” (2012) се обединяват, за да се роди нещо гениално. И точно този шедьовър получихме през 2016-а година – Epica издадоха най-завършения и силен албум в дискографията си. По-симфонични, по-епични и по-тежки отвсякога, с “The Holographic Principle” музикантите достойно защитиха името си.
Чуй: Edge of the Blade
3. Amaranthe – Maximalism
Доколко Amaranthe ще бъдат взети на сериозно и възприети като истинска метъл банда, зависи от индивидуалните възгледи на всеки. “Maximalism” е противоречив, защото е вероятно и най-поп албумът им, но също така той носи нужната зареждаща свежест и енергия, които правят музиката на бандата по-ударна от всякога. Гласът на Elize Ryd преминава през все по-голямо развитие, извисявайки се до страхотни височини в “Endlessly” и междувременно звучейки като Rihanna в сингъла “That Song”. Хибридното и футуристично звучене на скандинавската шайка е изведено до интересни крайности, които някои със сигурност ще отрекат напълно, а други ще оценят сърдечно.
Чуй: Supersonic
2. Evergrey - The Storm Within
“The Storm Within” е бурята, която чакахме да избухне от много време насам – поне от последните два или три албума, в които Evergrey така и не успяха да разгърнат пълния си потенциал. Но този път Tom Englund и компания показват най-доброто от себе си и издават не само една от най-страхотните си продукции досега, но и един от най-добрите метъл записи за годината. Нежните мелодии и вечносивите лирики на изключителните композиции в “The Storm Within” го правят пълнокръвен Evergrey албум, който бързо достига струните на душата с разтърсващата си сила и лесно отключва вътрешната буря във всеки един от нас.
Чуй: Distance
1. Dark Tranquillity – Atoma
Във време, когато в мелодет сцената истински значимите попадения са все по-оскъдни, всеки албум на Dark Tranquillity е празник. “Atoma” обаче е на светлинни години далеч от класическото понятие за жанра. Нещо повече: тазгодишната палитра от мелодии, атмосфера, готически и дет метъл звук разбива границите на всякакъв стилов застой и с времето действа като добре отлежало вино, от чийто аромат “модерни” групи като In Flames – вторите кръстници на гьотеборгския култ – следва да захвърлят инструментите си и да забравят, че някога са делили общи корени и музикални класации с Mikael Stanne и компания. Макар че “Atoma” събира едни от най-ярките черти на Dark Tranquillity, отдавна знаем, че да говорим за повтаряемост, когато става дума точно за тази група, е равносилно на журналистическо самоубийство. Албумът е изцяло нова артистична фаза, която бе едва загатната в предшестващия “Construct”. Характерната за шведите студена меланхолия е надвиснала като погребален плащ, по-злокобен от който и да е новоиздаден дуум метъл запис, а клавишните обертонове още в заглавния сингъл напомнят за ерата на “Projector” и извайват съвършен баланс между готика и дет метъл, какъвто за последен път чухме в гигантския “Fiction”. Далеч не е пренебрегнат и класическият звук на Dark Tranquillity – умопомрачителните рифове на Niklas Sundin са перфектна основа за канския рев на Stanne, звучащ по-целеустремен от всякога да спечели награда за най-добра певческа техника в тежката музика, редувайки ниски чисти вокали с познатия зверски гроул. “Atoma” е категоричен победител както за годината, така и за творчеството на шведите. Дори в обновен състав, Dark Tranquillity продължават да отстояват позицията си на последен бранител на гьотеборгския фронт, и го правят в чудесна форма, напомняща защо така пламенно почитаме тази група.
Чуй: Caves and Embers
