Вероятно някак тъпо изглежда как всички ревюта за всеки нов албум на Napalm Death започват с нещо от сорта на “Бащите на грайндкора се завръщат...”, “Преди 20 години тази група беше обявена за “края на музиката, каквато я познаваме…” или “Още през 1987 г. легендите от Бирмингам...”. Е, добре, аз ще започна другояче. “Бездарната английска шайка, съмнително провъзгласявана за родоначалник на грайндкора, отново се опитва...”. Не, не се получава, съжалявам.

Факт е, мамка му - тези откачалки са на сцена вече поне двайсет и пет години. Те са истинската еманация на екстремната музика, каквато тя трябва да бъде – на върха на цялото съвременно изкуство и по-близо до хората от всяко друго такова, и същевременно на абсолютното му дъно и своеобразно негово отрицание. Факт е, че още със своето начало Napalm Death започват да смесват такива дози от съществуващите течения в музиката, че да родят грайндкора от тежкия пънк и прохождащия още дет метъл. Оттогава насам те постоянно обогатяват своето творение, взимайки точните съставки от всичко, с което текущата сцена разполага, без обаче да отстъпят от първоначалната му идея и качества нито за миг. Затова всяко следващо тяхно издание е сякаш преживяване наново на тяхната бурна младост, сякаш изпипано претворяване на “Scum”, повтаряне все така на първичното и гневно критикуване на обществото и хората, или иначе казано – да си постоянно много, ама много вкиснат. А ако ви се струва невъзможно 25 години да си все така кисел, както са те... Е, чуйте “Time Waits for No Slave”.

Чуйте този албум и може би ще разберете не само колко е вкиснат, но и първоначалното ми объркване и двоумене дали да го харесам. Той ме смазваше, разбиваше и т.н., и същевременно все не можех да го разбера и да кажа спокойно, че е мазалото, което очаквах. А след повече слушания се оказа, че той наистина Е мазало, дори може би повече от очакваното, но просто не бях подготвен за поредната трудно уловима смесица на стилове. Защото в настоящата тава е забъркана гадна манджа от траш (“Diktat”, “On the Brink of Extinction”) и кросоувър (“Work to Rule”, “A No-Sided Argument”), слам/груув забежки (“Diktat”, “Downbeat Clique”, “Passive Tense”) и... невероятно, но факт – блек метъл (“Work to Rule”, “Fallacy Domination”). За да не излезе, че твърде много нарязвам музиката на англичаните на парченца и анализирам всяко от тях, нека кажа най-важното – всички споменати съставки са брилянтно замесени в едно хомогенно цяло, наречено грайнд, което никой не може и не бива да бърка – само чуйте “A No-Sided Argument”, “De-Evolution Ad Nauseum”, заглавното и “Larceny of the Heart” в тяхната цялост – истински грайндкор, спойка между всичко друго. Срещат се инак някой и друг брейкдаун, някои интересни включвания на вокалите – Napalm Death никога не седят на едно място. Освен всичко друго си струва да се отбележи, че концепциите и композициите на парчетата търпят сериозна еволюция в сравнение дори със “Smear Campaign”, спрямо който този е по-“остър” и с по-изчистени песни. Същевременно има препратки към предни албуми като “The Code is Red… Long Live the Code” и дори далечния “Diatribes”. Но ключово за този албум е, че без да прави нещо прекалено революционно за групата и стила си, той смело върви напред и спокойно може и да повлече нови фенове, и да задоволи старите, а това е повече от показателно.

Иначе е излишно, мисля, да казвам, че в свиренето на групата няма дори капка умора – не знам как, но е така. Mitch не е заслабил агресията в рифовете си ни най-малко, дори се включва с повече вокали и от преди, сякаш другото не му стига. Shane е все същото добиче с бумтящо-всерушащ бас. Danny е отново неуморимия бързак, който познаваме, по-техничен и оригинален от всякога, а Barney пак си е вкисната муцуна, ревяща с цяло гърло и черва (въпреки множкото филтри в продукцията този път). Дори записите са дело отново на добре познатия ни Russ Russell. Сякаш някакво заклинание крепи Napalm Death да не се самозатрият от бяс, но като че то е успешно вече много, много години и ние, феновете, бидейки напълно доволни от него, можем само да се молим то да продължи да действа, или поне да слушаме и да дивеем до припадък под грозните звуци на “Time Waits for No Slave”.