Поредният удар на тъпаните отеква в гъстия нощен въздух, пропит от задушливия мирис на опиати. Следвайки ритъма, десетки полуголи тела отново се завъртат в транс около чудовищен огън, чиито езици гладно се протягат към беззвездното небе. Макар съществата да имат човешки облик, в движенията им има нещо примитивно и животинско, сякаш целият смисъл на битието им се свежда до изпълняването на този ритуал. Скоро воят на шамана, мантруващ френетично една и съща фраза, се издига над всички останали звуци и племето застива неподвижно. Това, което призовават, е на път да се появи.

Подобна атмосфера владее целия пети опус на The Ruins of Beverast. Тя едва ли би понесла на всекиго, но човекът-оркестър Alexander von Meilenwald бездруго никога не се е стремил към максимално широка публика. Може би тъкмо затова той си остава една от най-интригуващите и енигматични личности в екстремния ъндърграунд, а проектът му продължава да изненадва с все по-радикална и оригинална визия. Дуумаджийският уклон на неговия загадъчен, дълбоко угнетяващ блек метъл е още по-подчертан тук и създава усещането за постоянно надвиснала заплаха, скрита току зад хоризонта.

Докато апокалиптичният “Blood Vaults” се занимаваше с подвизите на видния средновековен инквизитор Хайнрих Крамер, “Exuvia” прави неочакван концептуален завой, за да изследва култовите практики и религиозния живот на северноамерикански индианци. Обложката му загатва за стиловите нововъведения: етно влиянията са неделима част от композиционната формула на албума, в която племенни напеви и мотиви, граничещи с ню ейдж изразителност, се сливат с метъл началото в учудващо хомогенно цяло. Въпреки преобладаващо разложения и протяжен характер на музиката, тя успява да поддържа едно постоянно ниво на напрежение дори в рамките на 15-минутни композиции като “Exuvia” и “The Pythia’s Pale Wolves”. Наслагването на репетитивни, обсебващи инструментални пасажи полага основите на един психеделичен пейзаж, където приглушеният клавир има не по-малко значима роля от дисонантните китари, а надигащите се над тях демонични ревове, монотонни чисти партии и истерични женски писъци дооформят звуковата оргия.

Поравно хипнотичен и обезпокоителен, “Exuvia” е запис, който изисква много от слушателя, за да разкрие всичките си достойнства. Продължителното потапяне в него неизменно води до извода, че Alexander трябва да има достъп до тайнствени измерения, каквито повечето от нас са неспособни дори да си представят. Това, което черпи от тях обаче, може да се нарече само гениално – за пореден път.