27-ми април, четвъртък, “Mixtape 5”, София. Априлската зима отминава, звездите се подреждат по местата си и всички пространствено-времеви условия са спазени преди предстоящото събитие. Този път на небосклона ни заблестяват две звездни софийски формации – Velian и Ophan.
И двете групи безспорно са сред най-нестандартните, които българската сцена може да покаже към момента, и най-много се доближават до това, в което най-добрите модерни състави от световен мащаб се стремят да еволюират. Също така, и двете банди правят собствени иновации в стилове, недокоснати от други български музиканти досега, като до голяма степен дори сами ги изобретяват. Velian създадоха така наречения дарк метъл с лек стиймпънк привкус, докато Ophan разработват прог/джент стила си с хорър атмосфера. Другото общо между тях е, че представят две различни експериментални измерения на прогресив метъла и заедно са идеалната концертна комбинация.
Първо е ред на Velian да изсвирят добре познатия си и вече любим на повечето хора в малката зала сетлист. Публиката действително е доста рехава, но и самото събитие е като че ли по-скоро за ценителската аудитория. Днес “светулките” започват с емблематичната “Fireflies” и още три песни, след които следва една голяма изненада. Чуваме кавър на сиатълците Nevermore, и по-точно на “Forever”, с оригинала на която Warrel Dane наведнъж стоварва цялата неоново-черна депресия на света. Концертният вариант на Velian се оказва също толкова завладяващ и емоционален, подкрепен от красивите визуални прожекции на стената зад тях. Значително по-тежките парчета “Burning Halo” и “Building Cages” разведряват обстановката и ни подготвят за своеобразната кулминация на сетлиста – готическата история от две части “Fairy Tale of Love and Loss”. И двете са приети както винаги добре от раздвижилата се тълпа пред сцената, като някои от хората дори си припяват. Нормално, предвид колко заразен е припевът на “Maiden of Stone”. Последните три композиции са подбрани така, че още по-интензивно да подготвят феновете за доста по-бруталните Ophan. Мисията е изпълнена. След едночасовото шоу, което отново минава като за секунди и никога не стига, е време за Ophan.
Ако Velian звучат леко мрачно и меланхолично по един романтичен и прекрасен начин, то Ophan са речниковата дефиниция на думата мрак. Само че от зловещия вид. Те излизат на сцената – целите боядисани в черно – и сенките им започват да се сливат със заобикалящата ги тъмнина. Първата песен от дебютното им EP “The Wheel of Fortune”, “Denial”, е толкова морбидна и зла, че разтреперващият шепот и накъсаните ѝ рифове гарантирано биха накарали Jens Kidman да се “усмихне” широко, както само той си може. И говорейки за Jens Kidman, няма как да не забележим вдъхновението, което Ophan са почерпили от шведските колоси Meshuggah, присъстващо както в “Anger”, така и в повечето им други парчета. Изпълнението им на живо е не само на също толкова страхотно инструментално ниво, но и играе ролята на един жив хорър саундтрак. Ако Silent Hill трябваше да се пресъздаде само чрез музика, то “The Wheel of Fortune” е като създадено за целта. Но освен зловещи препратки, се усещат и много класически влияния от групи като Tool и цели други жанрове като дет метъл и ембиънт. Разнообразието е налице и в “Bargaining”, където виждаме и клавиристката им в действие, на фона на мелодичните вокали. Инструменталът “Void” също може да се впише сред най-страховитите неща, които българска банда е представяла някога на живо, но определено е не по-малко стряскащ от пластичното черно същество, което пропълзява през залата до сцената. Следва кратка театрална вметка, която допълнително вледенява обстановката преди печалната “Depression”. А последната песен от EP-то, “Acceptance”, носи изненадващо леко прог-рок настроение в началото си, но после отново се оцветява в злокобни нюанси като от чернобелите филми за Франкенщайн и Дракула. Учудващо е колко много ужас и депресия могат да се поберат в един концерт, но Ophan максимизират количествата само за един час “Страх и омраза в Mixtape 5”.
В рамките на една вечер Velian и Ophan успяват да покажат всички ахроматични качества на прогресив метъла и поглъщат всичката светлина около себе си. Едните я преобразуват в малки блещукащи ноти, а другите – в музикален филмов мрак. Важното е, че и в двата случая има светлина в края на тунела – било с помощта на Колелото на Съдбата или тази на Светулките.
