С корени, впити в дълбокия финландски ъндърграунд, Excalion изглежда разполагат с цялото време на света, за да издадат своя четвърти албум. Това, както и някои големи промени в състава, доведе до интервал от цели седем години между “High Time” и новозаписания му наследник, озаглавен “Dream Alive”. Днес основният двигател и текстописец на групата е сменен от Onni Hirvonen, а зад микрофона откриваме новака Marcus Lang. С нов лейбъл (Scarlet Records) и музикален облик, Excalion категорично късат с компромисите, издавайки най-знаковия албум в историята си.
Дискът ни посреща с чувство на носталгия по класиките на Stratovarius и законните им наследници в лицето на ранните Sonata Arctica. Докато първите напоследък залагат на все по-актуално звучене, а Sonata се губят в хватката на необратима безидейност, Excalion обръщат взор към вакантния трон на заветния симфоничен пауър метъл от финската школа. Вторият елемент на изненада носи новото лице на музикантите – Marcus звучи като вокален двойник на Marco Hietala (Nightwish), а комбинацията от дрезгава техника и кристална мелодика говорят за дългогодишна практика. Бърза справка обаче сочи, че Excalion е първата по-значима формация в кариерата на Marcus.
“Divergent Falling” открива в традициите на старошколския финландски дух – с барабанен тътен, шеметно темпо и тонове клавишни еквилибристики, сякаш свити от партитурите на Jens Johansson. Музикантите се вдъхновяват максимално от таланта на новата кръв в състава си, за да предадат историята на протагонист, изгубен между миналото и настоящето, пробиващ си път през вековете единствено чрез въображението и мечтите си. Аналогията с битието на групата е очевидна, а резултатът е вълнуващ разказ за силата на съзнанието и рамките, в които неусетно се затваря всеки един от нас. Абсолютният хит на албума – “Amelia” – ни пренася в златната ера на жанра, доминирана от албуми като “Ecliptica” и “Silence”, а “One Man Kingdom” е пореден удар в десетката с магнетични припеви и майсторски изсвирен инструментал. Липсата на класическа балада е компенсирана от двойка епични пиеси – “Deadwater Bay” и “The Firmament”, в които Marcus залага на емоционална постановка, разсейваща всяко съмнение относно мястото му в Excalion. Най-силният коз обаче е оставен за финал: “Portrait on the Wall” е 11-минутен епос и цяла експлозия от динамика, теми и главозамайващо демонстративни дуели между клавири, китари и ударни. Сама по себе си, това е най-амбициозната композицията на бандата и доказателство за успешното ѝ развитие.
Макар да не претендира за особена иновативност, “Dream Alive” носи нещо не по-малко стойностно – поклон към времената, когато думи като “бизнес“ и “комерсиалност“ бяха равносилни на творческо самоубийство и загуба на идентичност. Съдейки по материала в новия опус, златният миг на Excalion е тук и сега, и момчетата правят всичко по силите си, за да се възползват от заслужената слава в (надяваме се) не особено далечно бъдеще.
