Признавам, това е първата тава, която слушам на Theocracy. Обаче, майко мила, какво нещо се случва… Часът e 3:33. Не ви будалкам - точно тогава пуснах албума, при това съвсем непреднамерено. Чудех се дали да се занимавам, защото много ме мързеше и по-скоро се намирах на “работа”. Само че явно ми беше писано, защото се заслушах и почувствах, че е по-удачно да легна със слушалките на леглото, пък каквото ще да става. Можеше блажено да си заспя, както се очаква от разумен студент, но не можах. Отнесох се нанякъде и хич не беше зле.

Започнах с "I Am" и многото идентичности, както предлагат вокалите. Представих си някакви левенти, гледащи ни право в очите, докато изповядват своята истина. Да, точно така го усетих - като победа. "Добре започват", помислих си. Още от първата песен с такава жива мелодика и яркост, които в скоро време не бях чувала от пауър метъл група... По едно време ми стана смешно, защото ме препратиха бегло към “Bohemian Rhapsody” с някои напевни чевръсти фразички. Също така чевръсто обаче затриха това впечатление, тъй като нататък парчето се завърна към богати китарни сола, при това с немалко прогресив елементи. "Еййй, че и вокалите са поносими..." (какво да се прави, след Jorn Lande и компания е трудно да оцениш по достойнство други пауър пичове). Остава само една минута песен от целите й единадесет, толкова плавно и елегантно преминаващи, че дори съжалих за наближаващия край. Поне ме чакаха още цели девет късчета. “The Master Storyteller” ме привлече с умелата стилова смеска, която нарекох “пънк-пауърия” - нещо съвсем неочаквано във вокален аспект, че и доста особено, поне на първо слушане. "Абе, не е пънк, ама не е и чист пауър метъл. Дай да миш-машнем..." Изобилие от китарни партии и мелодична вокална линия. Следващото заглавие направо "Nailed" албума, буквално казано. Тук вече вокалчето доказа, че е достойна конкуренция с мощно влизане, разцепващо доста висока за мъж нотичка. Jorn Lande, внимавай...(!) С удоволствие се прокрадна романтичен привкус по-нататък - прогресарски сола, украсяващи баладични и наперени вокали. Две малко противоречащи си усещания в рамките на една и съща песен. Даже скрита испанска акустична нотка манифестира броени секунди с по-нежната линия. Технични барабани и отново към силна инструментална част... “Hide in the Fairytale” пък ме грабна в първите секунди. Повлича с това ударно мелодично начало, само за да доведе до прекрасния припев, където отново се усеща сборна левентска сила. Конници, сплетени коси, брони, шлемове... или нещо друго... преди китарните сола да ме привлекат сякаш към някакво ново приключение. Замалко се изплаших да не заспя с идната музика, но не в лош смисъл - просто коренно противопоставяне. Страхотно акустично начало на “The Gift of Music”, но и много сила във вокалите.

Вече така се бях потопила, че петте останали песни се смесиха в една цветна картина. Не можах да оприлича случващото се в слушалките на нищо по-малко от метъл магия. Някаква музикална черна дупка ме беше всмукала и нямах идея кога ще ме изплюе в реалността. Подозирах обаче, че ще е малко по-различна от досегашната реалност. А за “30 Pieces of Silver” ми се струва, че заплатих нищожна цена. Тъкмо се понасях в някакъв философски монолог, когато осъзнах, че слушам “Altar to the Unknown God”, екзистенциализъм в пауър обвивка. Браво, момчета... На “Light of The World” вече бях в екстаз и нямах търпение да попиша за това, което ми внушаваше. Сетих се за онази сладурска мелодийка към Гумените мечета. Когато я слушах като малка, все ми се струваше, че светът е изпълнен с надежда - същото и в този случай, този път с повече метален вкус в уста, разбира се. А черешката на тортата се оказа “As the World Bleeds”, която не е толкова мелодраматична, колкото изглежда. Абе, кого заблуждавам... драматична е. Но и какъв кеф. Честа смяна на вокалните мелодии, смела инструментална част, хор и плътни барабани. Историята е наситена безкрайно.

И след тези последни осем минути вече мога да заспя доволно, успешно агитирана да изслушам албума отново за закуска.