Откъдето и да се подхване този албум, заключението ще бъде винаги едно и също – Machine Head имат ясна цел, а тя е революция. На всичкото отгоре са и изключително убедителни в преследването й. Калифорнийската метъл шайка, започнала като част от многото последователи на Pantera, премина през множество трансформации, за да еволюира в една от най-интригуващите и музикантски съвременни траш метъл банди. Много от вас сигурно още помнят мощния тътен от огромния “The Blackening” преди четири години. Дали това се дължеше на рязката промяна в стила на Machine Head или на голямото разнообразие и музикантското усъвършенстване, или пък албумът беше просто надценен – това ще остане вечен дебат и в него централната фигура винаги ще бъде субективизмът. За феновете, които очакват завръщане към корените, завръщане към метълкора, завръщане към ню метъла – няма смисъл да се мъчите с “Unto the Locust”. Той е всичко друго, но не и ограничен в дадени рамки. Чест прави на голяма банда като Machine Head, че продължава да бъде все така непредвидима и да променя своите основи. За феновете, които ще подходят с отворено съзнание и любопитство към записа – насладете се на това музикално бижу!
Натискайки “play”, първото нещо, което се излива върху слушателя, са акапелните вокали на Robb Flynn – неочакван и предизвикателен похват, който обаче пасва перфектно на песен като откриващата “I Am Hell (Sonata In C#)”. Преминавайки през грууви риф, кръвожадни вокали, траш резачка, мелодичен припев, китарни акробатики, убийствено соло и акустичен момент, тя дава летящ старт на творбата и доразвива част от мотивите, загатнати в “The Blackening”. “Be Still and Know” значително забавя темпото, за да отдаде повече внимание на техничното китарно съвършенство, прерастващо в едно от най-силните сола на бандата. Сингълът “Locust” загатва за звученето на албума, но в никакъв случай не покрива спектъра от влияния и не е връхната му точка. Благодарение на страхотния си мелодичен бридж, химновия припев и неслучайните намигвания към златните години на Metallica, песента се превръща в един от сигурните хитове на Machine Head. “This is the End” изумява с убийствена ритъм секция и култов риф, но същевременно притежава и огромен хитов потенциал. Агресивният характер на текста контрастира тотално с беззащитното откровение в мрачната балада “The Darkness Within” – още един рязък завой в динамичния опус. Това е определено една от най-личните песни на щатските герои, без дори да съдържа и малка следа от жалък мелодраматизъм, а лириките са своеобразна ода към силата на музикалното изкуство. “Pearls For Swine” съдържа някои от най-трашърските моменти в записа, но разчупената структура може да фигурира в учебници по широкоспектърен стил като прогресив, а техничният мат-кор финал е поредната изненада за неподготвения слушател. “Who We Are” закрива албума с най-химновия припев в цялата кариера на бандата, в който на моменти се включват и децата на музикантите. Посланието е семпло, но ударно – “Това съм аз и няма да се променя. Бъдещето е в мен!” Китарното соло удря със замаха на герои като Jeff Waters, Marty Friedman и Dave Mustaine, но въпреки сравнително директната си природа, песента е абсолютната кулминация в “Unto The Locust”.
Казват, че е невъзможно да създадеш траш шедьовър в днешни дни, защото този жанр вече се е изчерпал. Гигантите от Machine Head очевидно не мислят така – те оставят миналото си на заден план и създават съвременен опус, богат на влияния и способен да се нареди съвсем спокойно до вече доказаните класики в стила, за да бъде провъзгласен за един от най-музикантските албуми за годината. “Unto The Locust” е пиков момент за Machine Head и никой не може да им го отнеме!
