“Heritage” бе подготвен от непрекъсната линия на приближаване към следващата форма на прога; от вникването в калейдоскопичния свят на “Watershed”, заблуждаващ, че Opeth най–сетне са стигнали крайната фаза в развитието на своя собствен “малък” субжанр. От авантюризма и познанията на Mikael Akerfeldt в областта на прогресивната музика. Но най–вече от объркващите промени в днешната рок действителност, трескавото търсене на посока и често непоносимите бърканици, които идват като резултат от това търсенe. Всичко в “Heritage”, всичко – и звукът, и криволичещият поток от разностилови теми, е различно от досегашното творчество на Opeth. Сега шведите илюстрират една ранно ренесансова картина, със сложна система, позволяваща им да разгърнат огромно пространство, като по този начин подсилват внушението на новите песни. Така въпросните се превръщат в трайна мярка за човешката същност. Akerfeldt вече не е нито музикант, нито художник. Той отстъпва встрани от позицията си на артист и приема функцията на разказвач, който с всевиждащо око и философско упоение дири дълбокото, красивото, страстното, трагичното. Изследва безкрайната верига от трепети, преобразувания и катаклизми на природата.
“Heritage” е смазващ албум. Да се подхранва към него отношение като към “разочарование” от един гений, който в непонятния ход на мисълта си егоистично е решил да прави единствено каквото кореспондира със засищането на собствените му прищявки, е възможно най–гибелният подход в разбирането на творбата. В същото време и без такива упреци “Heritage” остава едно от най–спорните издания в съвременната рок музика – така еретичен се проявява и толкова тежка за осъзнаване и трудна за проникване е неговата плетеница от музикални, лирически и даже визуални концепции. Ако се обърне поглед назад и внимателно се проследи развитието на тази група, то новият албум навярно не е така внезапен и изненадващ ход, напротив – той изглежда като абсолютно логична ера в историята на Opeth. Доказва го плавното притъпяване на тежестта, усложняването на композициите, настойчивото “авангардничене” с употребата на всякакви нестандартни звуци, видният експеримент “Damnation”, та дори затварящата “Watershed” песен, “Hex Omega”. Независимо от консервативната позиция, магичните прог-дет шедьоври от “Orchid” до “Still Life” (включително) вероятно завинаги ще останат най–големите албуми на Opeth, несравними с по–късното творчество като атмосфера и първична, девствена красота. “Blackwater Park” е задължителният, онзи, който маркира пренасянето на прогресив метъла в новото хилядолетие и обгради шведите с огромен брой естествени спътници. И при съществуването на хладните, свръхестествени, играещи си с психиката “Delivarance” и “Ghost Reveriers”, неизбежно възниква въпросът къде е мястото на “Heritage” в такова творчество. Мястото му е точно тук.
“Heritage” е потискащ албум. Само в началото. Той е като пропастта между два свята. Единият - на технически съвършената, натоварена с безброй идеи и “изчанчени” хрумвания прогресивна музика. Той е детайлен, силно ангажиращ, но и напълно освободен. Безграничен. Другият – на духовното, естетичното, съзерцателното. В този свят няма гравитация.
“Heritage” е противоречив албум. Свободно спада, извира и се влива в няколко течения, включващи класически седемдесетарски прог, джаз, на места неофолк, но никога метъл. Съдържа две твърде кратки песни (без да се отчитат двата инструментала) – “Slither” и “The Lines in My Hand”, които навярно ще бъдат подложени на още по-безпощадна критика. При него тежестта не се натрупва от настройката на китарите, а от комплексното музициране. Той изисква някои неща. Търпение. Опразнено съзнание. Защото въпреки здравата логика в стигането до този етап, “Heritage” не е никакво продължение, а съвсем ново начало. Започва с кратка клавишна интерлюдия, носеща същото име и преминава в игривия такт на “The Devil’s Orchard”, която комбинира спираловидния ход на основния риф с невероятните психеделични изпълнения на орган от Per Wiberg. В “I Feel the Dark” може да бъде усетен хладен повей, бегло напомнящ за съществуването на “Ghost Reveriers”; Opeth се докосват до онази атмосфера с помощта на акустична китара, флейта и зловещия, но много висок и чист глас на Akerfeldt. “Haxprocess” утихва под звуците на меланхолични джазменски тонове, а “Famine” стартира с трайбъл ритъм, преминава през чудесен баладичен пасаж, после се хвърля в доминиращата албума ретро прог стилистика и накрая спира пред пропастта на невероятно шумен прото-дуум риф. В епилога “Marrow of the Earth” пък се прокрадва плаха пасторална тема, обвила финала с нова мистика и непредсказуемост.
“Heritage” означава наследство.
