Рядко се случва, но не е невъзможно: появява се по някоя и друга добра новина. Този път тя е свързана с Trivium, които в последните си издания правеха всичко друго, но не и това, което подобава. Метаморфозата настъпи сравнително рязко с “In Waves” – един медиум между ценното и нещо натрапчиво, което никак нямаше място там. Но истинските въпроси започнаха да звучат след следващите издания, които потъваха под тия вълни все по-дълбоко и по-дълбоко. Изчезнаха невероятните сола, вдъхновените композиции, нямаше го усетът за темпо във вокалната работа, а басът бе изпаднал в стаза.

Но! Добрите новини изгряха още миналата година, макар че не се говореше за тях. Само шептяхме, за да не урочасаме мълвата. А именно, че идният албум щял да бъде по-тежък, по-близко до ядрото, което някак се изгуби. Обществена тайна е, че такива твърдения се правят за всяко ново издание на всяка втора група, чиито експерименти са останали несполучливи. Но дойде денят – “The Sin and the Sentence” е тук. С лек оптимизъм задаваме въпроса: по-близо до коя от двете думи в титула е работата тук?

След забързано, главоломно интро, първият извод извира – забравихме отново, че някога имахме стил, та дай да пунтираме класическия метъл, като добавяме излишъци, за да звучи по-модерно. Едва на припева съставът показва себе си, за малко. Още откриващият трак противоречи на изказването, че в този албум ще присъстват повече екстремни вокали. А басът впрочем засега още спи. Помните ли, когато и той си имаше сола? Нататък продължаваме със същата идеология – блъскай там, та да има имитация за тежест, без да мислим много за подхода към композицията. Налице е успешен опит за концертен химн, но далеч от реалните способности на музикантите, които уж с времето задобряват. Уви, силни сегменти има, но далеч не са поставени в правилните моменти. Съществуват и проблясъци на нещо по-добро, но често единствено като междинни части, което говори за отношението на бандата. Тук-таме се чуват сола – ефективни, но безинтересни. Някога бяха многопластови и разностранни, редуващи умело адска скорост и бавна мелодичност. Наместо това, сега има празни орнаментики, които сме чували сякаш хиляда пъти. А помните ли текстовете, които се ползваха с метафори от различни култури или пък дори преките такива, които коментираха социални явления, при това емоционално и ефективно? Е, тук са това, което може да се очаква – сносни. Всичко това не звучи като формула за успешно издание, а като амалгама от извинения. Оптимизмът замира, а споменатата по-горе мълва се оказва само празна надежда. Отново.

Допустимо е да наречем някои от резултатите ефективни, но не и в нужния смисъл. Работата тук не е слаба – тя е нещо по-лошо. Тя е затвърждаване на едно състояние на пълно невдъхновение и обърканост. Доказва тъжния факт, че там, където преди блестяха композиции, граничещи с гениалност на фона на целия метъл пантеон, сега се чуват само познати неща, при това – не от това име, а от други. А огънят на обложката е напълно незаслужен. Това е елементът, който най-добре би се вписал в музиката, но явно в днешно време Trivium предпочитат да е само на корицата.

Грехът е отдавна извършен, а това е потвърждаването на присъдата.