Ако преди десетина години словосъчетанието “екстремен пауър метъл” би звучало като откровен оксиморон, или в най-добрия случай като глупава шега, то днес една многонационална формация за пореден път доказва, че благодарение на комбинацията между оригинален подход и професионализъм, то може да носи и смислено съдържание. Без да предлага някакви революционни нововъведения във вече утвърдения и доволно разпознаваем стил на DragonForce, “The Power Within” успява да се нареди до най-силните им студийни постижения с изобилие от запомнящи се мотиви, задължителното умопомрачително свирене и усещането, че все още слушаме уникална група, която не следва, а създава тенденции.
При все сериозното творческо израстване, което демонстрираха за няма и десетилетие, момчетата запазиха може би най-същественото си достойнство - онази искра, която наред с възхищението от безспорните идейни и инструментални качества на състава те кара да изпиташ и едно почти детско въодушевление от музиката, каквото все по-рядко някой успява да предизвика. Почивката от почти четири години, която си дадоха след отличния “Ultra Beatdown”, им се е отразила видимо благотворно - получаваме албума с най-голямо вътрешно разнообразие в историята на DragonForce, обогатен от разчупени пасажи и с една идея по-зрял маниер на композиране. Слушателя радват залагащи на маршова праволинейност химни (“Cry Thunder”), многопластови панорами (“Wings of Liberty”), образци на чиста епичност (“Holding On”, “Die by the Sword”) и някои от най-убийствените припеви на бандата до момента (“Fallen World”, “Seasons”).
Макар и не така подчертано клавирен, както последните две издания на секстета, “The Power Within” продължава да носи една умерена симфоничност, върху която китарните престъпления на Sam и Herman звучат много по-разгърнато и впечатляващо. А те са на познатата висота – съчетание между преобладаващи свръхскоростни пилежи и стойностни квазипрогресарски постройки, способно да впечатли ценители на целия спектър величия от Malmsteen и Becker до Vai и Petrucci. Не по-малко важна за специфичния им изказ е и перфектната ритъм секция, формирана от характерните бластбийтове и светкавични преходи на Dave Mackintosh и вещите бас партии на Fred Leclercq, доказващ за пореден път, че групата не сбърка в решението да замести именно с него майстор като Adrian Lambert. На свой ред младият и никому неизвестен талант Marc Hudson се оказва перфектно допълнение към бесния ураган от звуци. С определено по-топъл глас от този на ZP Theart, но неотстъпващ във високия регистър, той прави много чисто и уверено представяне, което добавя ценна емоционалност и завършва по изящен начин цялостната картина на записа.
DragonForce не се отказват да правят това, което умеят най-добре, а с него и да променят представите за това как би могъл да звучи цял един поджанр в тежката музика. Вдъхвайки нова изразителност в обременения от репетитивност и шаблони пауър метъл, те продължават да дават на фенове и музиканти вяра в бъдещето му. А това е нещо, което малцина са постигали.
