Red са една от групите, които запълват специфична ниша. В дискографията си имат достатъчен набор от издания, за да се затвърдят като сериозни музиканти. Но самото им съществувание е лек парадокс – невероятно е как банда, която толкова инатливо създава почти еднакви парчета, съществува и до днес.

Сред основните характеристики на работата им е мрънкането, излишните количества тъга и елементарният изказ. Абсурдното е, че има нещо чаровно в цялата работа, а и видимо правят това, което правят, достатъчно добре, че да стигнат до шесто издание. А то ги предизвиква – след последния си труд, те изгубиха член на състава си – барабаниста Joe Rickard, който бе нает за старши затлачвач на In Flames-ките перкусии. И макар това по-често да се вижда като негативно обстоятелство, то такава промяна може да има и положителни последици. Те биха си проличали именно тук – в иронично наименования “Gone”.

Шокиращо, бандата най-накрая е приела по-дефинитивна обвивка. Усеща се повече ярост в записите, а рамката клони към електроника и на моменти дори към индустриален звук. Още в началото си проличава, че гореупоменатото предизвикателство е било прието и преодоляно. От тазгодишния траклист не бликат гениални ритмични партии, но са достатъчно различни, че да разнообразят статуквото. Там, където преди висяха скучни симфонични оркестрации, тук те са повече синтезирани такива. Не можем да наречем тази промяна оригинална, но пък тя прави резултата по-интересен за слушане. Китарите са по-плътни и басови от типичните за алтернативния рок, което придава сладкия индустриален привкус. Понякога композициите страдат от безформеност, но тя е някак приятна, защото изненадва. За съжаление, запазената марка – излишните количества тъга – е налице и отново е уморителна; час мрънкане си е бая. Но поредна изненада: този албум води класацията по не-тъжни парчета. Налице е усет за поне различни видове тъга, а отвъд нея – агресия, че дори и хъс, което си е направо чудо. А който иска и по-жив завършек, нека посегне към делукс изданието (което в бонус на това, успява да съсипе и някоя друга от по-стабилните песни тук).

Red правят стъпка с “Gone”. Те не са оставили това, което може да се нарече стил, но са го променили и обогатили. Над статуквото има изграждане, при това в по-приемливи посоки, а нужната вариация в работата им се показва, макар плахо. Ако Red започнат да разпознават и останалите емоции в спектъра, може скоро да настигнат останалите групи, които ги задминаха с години. А да се види червения чар в повече форми, би било крайно любопитно.

P.S.: Обложката пак е шит, но пълно щастие няма.