Трудно е да се изненадаме, когато чуем думите „Evanescence в оркестрален аранжимент”. Песните им винаги са носили дух и звучене, което би звучало страхотно в изпълнение на класическите инструменти. В най-новия им продукт, ”Synthesis”, тези очаквания се оказват верни и реализираното такова звучене поражда дори по-силни емоции от обикновено.
Новият албум е колкото синтез, толкова и една своеобразна метаморфоза, която да заличи всичко старо, да го трансформира в нов вид и да пречисти несъвършенствата на миналото му Аз. Това ново начало бе необходимо за Evanescence след вътрешните конфликти, през които съставът премина през изминалите години. Дали тази метаморфоза е успешна или не, не може да се каже. Но едно е ясно – миналото е зад тях и предстои ново начало, което се полага още с първия трак “Overture” – дълъг инструментал на пиано, който завършва драматично и категорично продължава във второто, неслучайно подредено парче “Never Go Back”.
“Synthesis” е един експериментален проект, който се получава! Стилът е далеч от този, с който сме свикнали, но пък това далеч не значи, че не е добър – по новия начин песните звучат с друг дух, който предразполага слушателя към различни изживявания и го обогатява. Електронните елементи пък правят класическият симфоничен звук нов, модерен и различен, a по този начин – по-близък до слушателя.
И въпреки че това е звук, който бе определен от Amy Lee като „различен”, сякаш има нещо, което запазва техния стил и кара човек да разпознава Evanescence дори и в подобен вид. Може би това са вокалите на Lee – гласът ѝ винаги е бил подходящ за такава музика и, в комбинация с пиано, цигулки и като цяло чрез лиричния облик на записа, поражда тръпки и изпъква още повече. Каквото и да е, справили са се впечатляващо в запазването на духа на песните.
“Bring me to Life” може би е единствената несполучлива интерпретация. Това се дължи на факта, че тази песен е класика и вече е вкоренена в съзнанието на слушателите по един начин, който явно трудно може да се изтръгне. Вокалите на Paul McCoy в известна степен допринасят много за целостта ѝ и липсата им сякаш оставя новата версия незавършена. Но “Lithium” и “My Immortal” пък са парчета, които са родени за такъв прочит – звучат по-интимно, съкрушено и въздействащо. Като цяло тези изпълнения лишават песните от яростта на дисторшъна с цел постигане на по-чувствен, интимен, докосващ звук. И с цел опознаването на нови жанрове и нови хоризонти. “Imperfection” пък е пример за наличие на това звучене без меланхоличност, изместена от енергия. Силно и приятно впечатление прави “End of the Dream” – един от най-сполучливите продукти в целия албум, който избягва от сянката на оригинала си, като може би звучи дори по-добре от него.
Evanescence са претърпели красива метаморфоза, но възниква друг въпрос – докога ще има рециклиране на стари неща и кога ще започне създаването на нови такива? И не е ли крайният етап на синтезът възникването на нов продукт? От 2015-а година насам в дискографията на групата виждаме не повече от две нови песни на албум, като останалото е едно голямо музикално перифразиране на стари мелодии. Нима няма нещо ново, което Amy Lee и компания да ни покажат? Можем само да гадаем и да очакваме Evanescence да ни опровергаят.
