Не се прави така концерт. Традициите повеляват да има подгряваща група, а когато се представя нов албум - да се свирят не повече от 4-5 песни от него, после да се заложи на добрите стари хитове, които феновете знаят наизуст. Само че става дума за Laibach - с над 20-годишен опит на сцената и реноме, че винаги са различни и провокативни.

Докато щастливците с билети бавно се точат към залата, вътре звучат ненатрапчиво дискотечни варианти на по-стари песни на Laibach, тренираното ухо разпознава тук-там отделни познати мотиви. Светлините внезапно изгасват, феновете се скупчват към сцената, прожекторите грейват и започва... виенски валс под съпровод на метроном. Светлинното шоу следва неотлъчно жизнерадостната мелодия, понася се лек дим, ето ги - Laibach! Както и се очакваше, първата песен е "B Machines". Два сини прожектора се концентрират върху вокала, изглежда нереален, призрачна холограма на фона на скърцащите зъбчатки, прожектирани на екрана зад гърба му. Следват "Dogs of war", "Alle gegen alle" и като естествено продължение - "God is God". Кратък инструментал, за да може наелектризираната публика да поеме дъх, после взривяващото "Tanz mit Laibach", а след него всичко останало от албума: "Ende", "Barberians are coming" (to burn your cities and your Disnylands!!), "Erhebe dich", "Satanic versus" и т.н. "WAT" като че ли е последното, което ще чуем, концертът май привърши... Дали? След 10-минутно тропане с крака, дюдюкане и викове "Лайбах! Лайбах!" те отново изскачат на сцената с провокативната "Anti-Semitism". И завършват с кавърите на "Sympathy for the devil" и "Life is life", боя се, че Ролинг стоунс и Опус никога повече няма да звучат по същия начин за мен. Бандата се сбогува като ръкопляска на публиката, развълнуваното множество още дълго време остава на място, най-малкото поне да се наслади на още по-диско варианта на "Tanz mit Laibach", а после бавно напуска залата, клатушкайки се в такта на евъргрийни от 60-те години.

Незабравими моменти: вокалът с пестеливи движения и каменно лице, но само един негов жест и публиката е във властта му. Беснеещата сянка на кийбордиста, уголемена от прожекторите, се мята на отсрещната стена. "Erhebe dich, erhebe dich, du bist unser", пее вокалът, а омагьосаното множество протяга ръце към него и възторжено крещи "DU bist unser!" ("ти си наш"). "We are time", прошепва тихо той, а мрачния му глас изпълва залата, "We! Are! Time!" скандира публиката в ритъма на барабаните.

На излизане от залата дочувам реплика "Ма тия яко са преписвали от Рамщайн!". Ех, неразумни, а ако знаеше, че наричат Рамщайн "немските Laibach"...