“Ariettes Oubliees” е вторият дългосвирещ албум на френските шоугейз/пост-рок мисионери Les Discrets и доказателство за бърза еволюция в звука на бандата (меланхолици). С нашата мистериозна наемница karelian се опитваме да открием как точно е протекло развитието на триото в двугодишната дистанция от “Septembre…” до “Ariettes…”.
“Направих няколко слушания на първия албум, концентрирайки се главно върху структурата, композицията и аранжиментите. Всъщност ние почувствахме какво не му върви на първия и след това се опитахме да направим новия с малко по-малко грешки. Мисля, че се развихме както технически, така и музикално. Същото беше и с вокалите – работихме доста над тях.” Абе “вървеше” си му на първия, но този направо лети! Бодър и не по-малко ентусиазиран от хората, които го подлагат на 35-минутен разпит в късния понеделнишки следобед (при това без да са минали и 24 часа от завръщането му у дома след турнето с Alcest), Fursy Teyssier не ни дава интервю. Той си говори с нас и държи да не му убиваме времето със стандартната “въпрос-отговор” процедура. Смее се, създава настроението. Смеем се и ние. От време на време брадясалия фронтмен ни прекъсва и започва да се интересува дали сме му харесали албума, какво точно сме харесали, защо мислим каквото му казваме, че мислим. Получава са невероятен разговор. Липсва само виното.
Сега нека се върнем към… Drudenhaus Studio. “Процесът е същият като навсякъде – отиваш в студиото, слагаш микрофон и барабани, хаха, нищо специално, “you know”. Единственото различно този път беше, че като изключим барабаните, имаше повече от три седмици записи. Много е уморително накрая, но иначе е яко. Започвахме в десет и свършвахме в седем. С миксирането и всичко останало ни отне по-малко от два месеца.” Казва го сякаш е фасулска работа да си правиш “Ariettes Oubliees”. Аз лично бих се пробвал, но преди това ми се ще да зная как е постигнал моята любима особеност на албума – звукът. Как може да е едновременно толкова топъл и толкова ледено студен?! “Не знам. Ако бях способен да обясня това, сигурно щях да съм Господаря на света. Това е нещо, което не мога изобщо да контролирам. На практика си идва от качеството на звука и начина, по който смесихме албума. И изборите. Ако сложиш много бас ще звучи по-студено, но музиката е топла. Аз идвам от Южна Франция и слушам “топла” музика. Мисля, че малко или много е от вдъхновенията, но наистина не зная как го направихме.”
Нищо няма да правя. Освен да разбера дали “Ariettes…” продължава концепцията на първия албум. Една много интересна концепция… “Да, определено! Следва я и даже я завършва – дава отговор на въпросите. Първият беше за някой, който не е мъртъв и се страхува от смъртта. Вторият говори за хора, които са мъртви и знаят какво е тя. Определено е за любовта след смъртта, видяно от различна гледна точка.” Този отговор удовлетворява karelian и тя атакува с въпрос за метафоричния смисъл на заглавието, ако има такъв. “За мен съществува второ значение. То е “Забравена жена”. След това продължава със силната връзка между двата записа: “Направих обложката, цветовете, дизайна и ако погледнеш двете арт-книжки, можеш да видиш, че са като две книги от една и съща колекция.”
Неусетно стигаме до най-важния момент. Fursy е художник-професионалист. Рисуването е неговият живот, той го е признавал нееднократно, предстои да го признае и на нас. Какво крие обложката? Какво не е изобразено вътре в нея? “Целта ми беше да представя някой, чиято съпруга току що е починала и той държи роклята й. Той се бори със смъртта, но накрая трябва да я приеме.” Интересно дали той самият се възприема като естет. “Да, да. Правя всичко по силите си да създам нещо красиво. Но… не успявам всеки път, хаха.”
Както с повечето, да не кажем всички техни сънародници, и Les Discrets държат да пеят на майчиния си език. Това може да има нещо общо с патриотизма на проекта миш-маш Peste Noire… Майтап, разбира се. Не с миш-маша, а с общото. “Определно държим на това и никога няма да имаме текстове на английски, освен ако няма някой английско говорящ, който гостува в наш албум. Ако помоля някой да участва, а той не знае френски, тогава може да напишем нещо на английски, само заради човека, който е поканен.” А такааа. Хванахме го за шията и правим това, което можем най-добре – досаждаме. “Да, имам някаква идея, но никога не съм имал и добрата възможност да ги поканя.” Име! “Не ми се ще да споменавам имена, защото още не е осъществено, пък и трябва да е изненада, когато/ако един ден се случи.” Наглостта е важна, когато правиш интервю. Трябва ни жокер, питаме за страна. “Да кажем… Обединеното Кралство.” Знаейки, че това не е една страна, става ми малко кофти. Може да е всеки. Karelian сякаш я накарах да сметне елементарно уравнение – тя веднага стигна до предположение. Anathema. Дали? Дано!
Сега нека стигнем по-далеч. Нека се поровим в душевността на Fursy. Той вече даде достатъчно поводи да мислим, че можем да го питаме за нещо много съкровено. Неговите страхове, основна причина за съществуването на невероятна композиция като “La Nuit Muette”. Тя започва със снопове слънчева светлина и рязко сменя настроението, разко се обгръща в непроницаем мрак. Тя “говори за страховете, които имат и много други хора. На турнето с Alcest срещнах такива, които имат абсолютно същите страхове като моите. При мен те се появяват само когато съм в леглото, на тъмно. Депресирам се, защото си мисля за толкова много тъжни неща и всъщност текста [на песента] говори за факта, че всичко тези страхове са безсмислени, защото нищо не се случва, нищо няма да се случи… Няма да изгубим някого – той няма да умре през нощта. Те са безсмислени, но се връщат всяка вечер и не можеш да направиш нищо, за да ги спреш.” Спомена турнето с Alcest (и Soror Dolorosa)… “Ооо, да! Беше много, много хубаво! Фантастично турне! Фантастично! Тъкмо вчера се върнах, още ми е прясно. Единствено съжалявам, че Audrey не можеше да вземе участие повече на едно шоу в Париж, но следващият път ще се постараем да не става така, защото без нея наистина не е същото.” Да не се е разболяла? “Не… заради ходенето.” И разни женски работи… “Да, те не ходят много, хаха.” Говорейки за мнението на феновете, които са имали щастието да видят тези банди, да чуят “Ariettes Oubliees” на живо, Fursy е повече от доволен. “О, имаше доста ентусиазирани хора, които ми пращаха мили мейли след концертите. Много съм щастлив от мненията за този албум! За сега са много хубави. Имахме и чудесни оферти за интервюта, което значи, че групата все пак е преминала едно ниво.”
Прави силно впечатление, че подобно на неговия приятел Neige, Fursy също е болезнено искрен човек. И емоционален. А може би все пак е имал някакви видения от друга реалност. “Няма нищо, което да ми се е случило в детството. Не търся мистичното, опитвам се за изразя чувствата си. Това, което е в сърцето ми и се нуждая да се отърва от него. Това е нашият начин да бъдем спиритуални, но няма общо с онова, за което е Alcest. Защото то е много специално и изобщо не се свързва с човешките същества. А Les Discrets са фокусирани върху човешките чувства. Между другото предишния албум на Alcest беше много интроспективен, а новият говори за неговия далечен свят – само емоции, цветове, светлини и атмосфера.”
По заглавната песен от “Ariettes Oubliees” е заснет видеоклип, пропит с усещането за нещо старо, за спомен, за онова, което не съществува повече. Клипът има особено интересен сюжет и естествено си задаваме въпроса дали Fursy някога би се заел със саундтрак към някоя амбициозна лента. “И да, и не. Зависи от деня, хаха. Защото някой наскоро ме попита това и аз казах – “Не, не, не.” Предпочитам да правя картини към музиката на някой, отколкото музика към картини, които не са мои. Това просто не е моята мечта. Stephane от Alcest наистина би харесал да направи такова нещо, но не и аз. Той е повече по музиката, докато моят живот е посветен на илюстрации и картини.” За да подкрепи тези си думи, Fursy се съгласява да ни прати някои свои творби специално за Metal World. Ето с такъв човек имахме удоволствието да говорим. Но разговорът не е приключил. Относно плановете си в обозримо бъдеще певецът-художник казва: “Имам да довършвам малко обложки и нови анимирани проекти от март до август.” Явно работи постоянно. “Винаги! Бях в едно училище, където четири години само рисувахме, хаха. Всеки ден, дори през уикенда си рисувах. Но за мен това не е само въпрос на техника, а също и на сензитивност. Слушам музиката много пъти, за да я почувствам. Опитвам се да я нарисувам. Ако някой, който слуша “.neon” на Lantlos си представя нещо розово и синьо, той няма да хареса моята гледна точка. Всичко е до теб самия.”
След близо половин час разговор се “досещаме”, че предната нощ един филм с активно френско участие обра пет Оскара. Сега артистът говори за “Артистът”. “Не съм гледал тази продукция и ми е трудно да говоря за нея, но това е много хубаво за френската киноиндустрия. Лично аз никога не съм харесвал черно-белите неми филми. А те са вдъхновението на “Артистът”. Не е моят тип филм, дори ако снимките са добри, на петата минута вече ми е доскучал. Ако има повече динамика от старите филми от началото на XX век, може и да ми хареса. Ще го гледам, защото много хора по цял свят са харесали този рискован проект. Може би хората са готови да променят начина си на мислене и им е писнало от блокбастъри.”
Невъзможно е да не му споделим нашата привързаност към Голямото семейство френски банди, които бутат границите на десетина (суб)жанра едновременно. “Не виждам разлика и нищо ново при нас, Alcest, Lantlos и т.н. За мен ние компилираме метъл с френска и в някои случаи класическа музика. Обаче толкова народ казва, че сме нови и различни… Може и да има малка доза истина, хаха.”
Последен съвет за певците-художници и художниците-певци: “Не се опитвайте да следвате модата, а чувствата си. Това ви прави честни и кара хората да ви забележат.”
