Интервюта A | B | C | D | E | F | G | H | I | J | K | L | M | N | O | P | Q | R | S | T | U | V | W | X | Y | Z
REDEMPTION
Автор: Lodborg
15 Април, 2007

Интервю с Nick Van Dyk, лидер на Redemption.

“The Fullness of Time” беше по-мек в сравнение с новия ви албум. За сметка на това “The Origins of Ruin” е по-тежък и по-депресивен. Защо се е получило така?

Ако помислите на каква основа се гради нашата музика, ще забележите няколко вътрешни противоречия. Ние сме много мелодични, но в същото време сме и тежки. Стремим се да пишем комплексна и прогресивна музика, но в същото време целим създаването на силни и директни песни. Освен това нашата музика разглежда много емоционални теми, обикновено потискащи и мрачни, но държим на позитивния завършек. Като съберем всички тези елементи с факта, че непрестанно се усъвършенствам като композитор, стигаме до самозахранващ се контрапункт – при израстването ми като творец е логично да пиша все по-силни мелодии, а това означава, че ще трябва да ги уравновесявам с втежняване на песента. Главно е това. Продукцията също изигра голяма роля този път. Благодарение на Tommy (Newton – продуцента) звученето ни стана доста по-сгъстено и най-вече динамично – тихите части са тихи, а шумните – още по-силни. Предполагам, това също може да се определи като фактор за създаването на по-тежка обстановка.

Заложили сте на по-рифовата китарна основа този път, но сте изградили доминираща ритъм секция, вместо да подчертаете самите китари. Поради това звученето е по-дебело и плътно.

Да, точно така, това беше нарочно търсен ефект, който идва от малко неочаквана страна, въпреки че и самите китари допринасят за него. Става въпрос за това, че имаме изключително талантлив басист, който свири на шестструнен бас, освен това използвахме много дабъл-пейс барабани и в резултат се натрупаха прекалено много честоти. За да не се получи неразгадаем микс, китарите трябваше да се изтънят, а това не е нещо, което аз като китарист бих направил с удоволствие. Така че гледахме да не прекаляваме много с орязването на самите китари, и така се получи доста приятен ефект. Дебел мисля, че наистина е точната дума.

Като заговорихме за басиста Sean Andrews, той е едно от новите ви попълнения. Как се спряхте точно на него?

Той е бил дългогодишен приятел с барабаниста ни Chris Quirarte. Преди много време са свирили заедно в кавър-банда на Dream Theater. Предишният ни басист реши да се занимава с малко по-различен вид музика и ние, разбира се, уважихме решението му. Обаче страшно много ни допадаше неговият стил на свирене и бяхме твърдо решени да намерим някой, притежаващ същата техника и стилистика на свирене. В случая с Sean не е точно така, но той е толкова изумително надарен като музикант, че за него не представляваше никаква трудност да приспособи стила си максимално до този на James (Sherwood – бившия басист).

Би ли описал творческия процес за “The Origins of Ruin”. Как го композирахте, какви бяха влиянията и вдъхновенията ви?

Аз съм стар. (Смее се). И като такъв, съм израснал с траш метъл и NWOBHM банди. В последствие се запалих по прогресив течението с групи като Rush, Kanzas, старите Genesis. Така че когато стане дума за влияние, по-скоро иде реч за тези групи и стилове, защото съм израснал с тях. Преки влияния от Dream Theater, примерно, нямам, защото не съм от по-младите прогресари, отраснали с тях. Разбира се, често обичам да си пускам и Dream Theater – страшно много ги харесвам. Аз съм им просто фен, но станах такъв доста по-късно, след като попих главните си музикални влияния. Често ни сравняват с тях, но това е само резултат от факта, че като деца сме слушали и сме се вдъхновявали от едни и същи неща и така сме си изградили общо виждане. Що се отнася до самия творчески процес, аз композирам почти всичко. Разбира се, повечето от музикантите в Redemption свирят и в други групи и когато напишат нещо, обикновено се чудят на коя от бандите ще пасне по-добре. В повечето случаи аз нахвърлям парчето, основните му черти и идеи, обикновено бас партиите и вокалните линии ми идват веднага. След което разпределям този груб вариант на парчето по различните музиканти, които дообработват своите части и понякога излизат с предложения за промяна по самото парче. След това се събираме, обсъждаме всичко заедно и репетираме.

Ако не се бъркам, главният риф и част от мелодията в солото на “Sapphire” от предишния ви албум са пренесени в отделни моменти от “Memories” от новия.

Не се бъркаш изобщо.

В такъв случай “Memories” се пада нещо като продължение или втора част на “Sapphire”?

Не е точно пряко продължение, а по-скоро се занимава със същата проблематика. Харесвам много “Sapphire” като парче, а освен това забелязах, че допада на много от почитателите ни, така че реших да се задълбоча както в тематиката на песента, така и в самото й звучене. Не че солото звучи по този начин съвсем нарочно. Просто докато пишех “Memories” забелязах, че в съответния момент ще си пасне идеално прибавянето и доразвиването на идеята от “Sapphire” и наистина беше така, а след лекото модифициране преходът дори се получи плавен.

Заглавното парче “The Origins of Ruin” също сякаш е свързано тематично и музикално с последващото няколко песни по-късно “Blind My Eyes”.

Също много точно отбелязано. Ако се проследи текстовото развитие в албума, ще откриете, че двете парчета ограждат като в рамка най-мрачния и депресивен период от развитието на лиричния герой. Не че текстовете в албума са замислени като линейна последователност от случки, де. Също, тази част от албума е повратният момент и в музикален аспект, така че сметнахме за уместно да свържем драматично двете песни – чрез общия клавирен риф и загатващите леко за някаква връзка вокални линии, които обаче са разграничени достатъчно като звучене едни от други, за да представят самото развитие в хода на албума. Всичко това е, за да се подчертаят кулминацията и развръзката.

Спомена за развитие на лирическия герой. Има ли някаква история зад текстовете?

Не, това не е точно концептуален албум в прекия смисъл на думата. Отделните песни са само хлабаво захванати една за друга по простата причина, че разглеждат общи аспекти от човешките слабост, ранимост и неспирния поток от прегрешения. Самото заглавие “The Origins of Ruin” е директно заимстван цитат от книга, която прочетох наскоро, но албумът изобщо не се базира на книгата, нито се занимава с темите от нея. Общата “концепция”, ако можем да я наречем така, около която се въртят и песните в албума, са причините, поради които се проваляме като човешки същества. Песните се занимават с неспособността да комуникираш с околните, със злоупотребата с приятелите ти, със стремежа да не се огъваш и да не променяш идеите си; неща като съжаление, самоомраза, страх... Или за да обобщя – всички тези неща, които ни разделят, раздират ни вътрешно и ни пречат да сме пълноценни хора. Или ако искаш да ги наречеш така – произходът на нашия провал (буквален превод на “Origins of Ruin”).

Не усещам ли обаче и проблясък на надежда в края на това мрачно пътешествие? В песента “Fall on You”?

Определено. В крайна сметка, не намираме ли повечето от нас признание и начини да се справяме със собствените си недостатъци? Не успяваме ли да оцелеем след трудностите, през които преминаваме постоянно? Така че да, завършваме позитивно и мисля, че така и трябва да бъде.

Можеш ли да наречеш “The Origins of Ruin” по-мрачната половина на “The Fullness of Time”?

Ами да, ако трябва да сложим такова определение, май ще се окаже вярно. Въпреки че за мен “The Fullness of Time” си остава обвързан с много повече негативни емоции и поради това ми се струва по-мрачният от двата албума. Докато го композирах бях много ядосан, разочарован и едва ли не скапан.
От какво?

Ами... да не навлизам в подробности, но бях предаден от много близък приятел. Четирите части на сюитата “The Fullness of Time” всъщност са за предателството и чувството за бушуваща в теб ярост, загубата на вяра, непрестанното чудене дали всичко това си заслужава. Дали си заслужава в смисъл дали да се бориш с лицемерието и човешката слабост, не дали си заслужава да живееш – никога не бих се отказал от живота си или от творенето на музика. Просто всички ние трябва да намираме начини да продължим, когато всичко и всички изглеждат срещу ни, и в крайна сметка да се справим с чувствата си. Заради това може би “The Fullness of Time” ми звучи по-ядно а и със сигурност “Sapphire” е най-депресиращото парче, което някога съм писал.

Защо отсъстват дългите над 20 минути епоси от предните албуми? Няма и сюита “The Origins of Ruin”, разделена на части, както преди.

Наистина исках да НЕ го правя този път. Последното, което ми трябва, е да попадна в капана на рутината. А и изобщо не ми се правеше концептуален албум – в последно време ми изглежда сякаш всеки се е захванал с писането на концептуални албуми. Съвсем целенасочено се отклоних от този модел. Даже, за да бъдем точни, не исках да правя сюитата в “The Fullness of Time”, която е разделена на четири части. Тези части са замислени като самостоятелни композиции, макар че са смислово свързани, и се дразня много, когато хората я споменават като една 21-минутна песен. Нещо, което сюитата определено не е.

Ще има ли скоро нова адаптация по някоя книга, както направихте с “Desperation” от дебюта ви?

Не. Надали ще направим пак нещо подобно.

Преди време четох в интервю с теб, че сте записали парче, базиращо се на история на Х. П. Ловкрафт.

О, да. Записахме това парче по време на сесиите за “Redemption” и вече не мога да си спомня конкретната причина, поради която не го включихме в албума, но съм доволен от решението. Предаването на история, писана от някой друг, е нещо, което избягвам усърдно. Мисля, че получилото се не би било достатъчно лично, нито би било зрял подход към композиране. Самото парче се базира на разказа от Ловкрафт “The Music of Eric Zahn”, а адаптацията е просто на една крачка от пеенето за дракони и вълшебни мечове. Много е трудно да възприемеш албум с подобна текстова насоченост насериозно, въпреки че аз лично бих слушал с удоволствие и подобни тави, ако музиката е качествена. Колкото и да са глупави текстовете.

Срещнали сте се с Ray Alder малко или много по случайност. Разкажи повече за случката.

Както знаеш, аз съм огромен фен на Fates Warning от много време. Преди около 12 години отидох на концерт на Flotsam and Jetsam в един клуб в Сан Франциско и случайно засякох Ray там. Реших се да отида при него и да проведа стандартния за феновете разговор – “здравейте, благодаря Ви за музиката, продължавайте в този дух...”. Около две седмици по-късно в същия клуб се състоя един дългоочакван концерт на Saxon, които не бяха идвали в Америка от около десет години. Пак напълно случайно забелязах Ray и Bernie, които също бяха отишли на концерта, и отначало се поколебах - ако отида да ги поздравя отново, ще изглеждам като пълен идиот. Най-накрая се престраших и веднага стана ясно, че Ray ме помни. Поръчахме си бири, завързахме приятен разговор, и прекарахме една чудесна вечер. Същата тази вечер Ray ме покани съвсем спонтанно на репетиция на Fates Warning и в крайна сметка няколко дни по-късно се озовах в една малка репетиционна зала, в която най-големите ми любимци изпълняваха целия сет за бъдещото си турне, и то само за мен – беше невероятно изживяване. В общи линии всичко се свежда до това да бъдеш мил към хората, когато ги срещнеш.

Как точно Ray се присъедини към Redemption?

Ами, аз му подхвърлих, че композирам, имам идеи и планирам да направя албум. Той поиска да му изсвиря някои от нещата ми, хареса ги и реши да продуцира дебютния албум. Музиката от “Redemption” не е лоша, но не е напълно развита, а и самата продукция не беше толкова голяма по това време. Така че той с готовност ни помогна, но не беше склонен да сложи името си под нещо, за което не е сигурен, че ще се гордее впоследствие и поради това си остана само продуцент, а не се присъедини към бандата. Когато композирах втория албум, вече имах достатъчно опит, а и бях пригодил мелодиите за друг тип вокалист. Ray хареса идеите ми страшно много и реши да се включи в групата и да пее за “The Fullness of Time”.

Имате нов концертен клавирист – Greg Hosharian. Как се спряхте на този избор и може ли да очакваме той да стане постоянна част от групата?

Той също е стар познайник на барабаниста ни, с когото са свирили в трибют албум на Fates Warning преди много години. Колкото до втората част от въпроса – нямам никаква идея как ще се развият нещата. Аз все още посягам често към кийборда, докато пиша музика и изпитвам голямо удоволствие от свиренето на този инструмент - както знаеш, още от десетгодишен съм изучавал пиано и класическа музика, китарата дойде впоследствие. По време на концерт се налага да избирам на кой от двата инструмента да свиря и когато опра до подобен избор, китарата е с превес в предпочитанията ми. Липсата на кийбордист в такива ситуации изтънява звученето ни и поради това ни трябваше специален клавирист за нашите концерти. Ако някога реша да отстъпя свиренето на кийборд в самите албуми, Greg ще е съвсем очевидният избор, но дотогава той ще е с нас само за лайвовете.

Ray Alder e лицето на класиците Fates Warning. Дали чувства Redemption като страничен проект?

Ами не знам. Каква е разликата между група и страничен проект? Човек просто трябва да се раздава на максимум, каквото и да прави. Без значение какво име ще сложи след това на работата си. Разбира се, Fates Warning е първата и най-важна отговорност на Ray и всички ние оценяваме и разбираме това. Едно от нещата, които обсъдихме преди да се присъедини към Redemption, беше дали ще е възможно да съвмести работата си за двете групи. Въобще нямам намерение да отнемам нещо от Fates Warning, музиката им или състава им; нямам никакво желание да преча на кумирите си. Въпреки всичко това, Ray е много повече от наемен музикант за нас – той не се появява веднъж в годината, не изпълнява няколко песни, а после изчезва. Ray е постоянна и съществена част от Redemption точно толкова, колкото съм и аз - участва активно както в репетиции, така и в композирането.

Fates Warning пишат нов албум и планират турне тази година. Това раздвижване в групата ще застане ли по някакъв начин на пътя на Redemption?

Съмнявам се. След като сме се справяли досега, ще намерим начин да преодолеем и това препятствие.

Смяташ ли, че в основата си прогресивът е сложна музика, която изисква специално отношение от слушателя, за да се разбере и оцени?

Когато въпросът се постави така, отговорът задължително ще е “да”, но нещата изобщо не са толкова прости. Много е трудно да сложиш крайна оценка по този въпрос, а проблемът изобщо не опира и до това. Ако песните са добри, могат да бъдат много прости, могат и да бъдат безкрайно сложни. Красотата на музиката не идва от нейната сложност, нито пък малко по-комплексната структура може да загрози музиката, ако е направена както трябва. Може да прекараш цяла вечер, слушайки възможно най-простата песен, и пак да искаш да си я пускаш отново и отново. Наистина прогресивът предразполага към по-различен вид слушане - в удобно кресло, някоя приятна и спокойна вечер с чаша вино в ръка - но има и песни, като примерно “The Death of Faith and Reason” от новия ни албум, които с не по-малък успех могат да послужат и за куфеене. И за да обобщя, да бъдем странни не е самоцел при нас. Не се стремим да звучим изчанчено просто заради самата изчанченост. Сигурно затова сме по-достъпни от други. Много зависи и от самия слушател. Може да си пуснеш, да кажем, началото на “Memories” и просто да се насладиш на песента, а може и да анализираш структурата й, докато слушаш – кийбордът свири фигури в седем четвърти, басът сменя ритъма си през шест и три такта, китарата - през пет и четири, и самото застъпване на тези части да ти изглежда интересно. Съмнявам се обаче, че за слушателя е задължително да разбира всичката тази теория, за да оцени или да се наслади на самата музика. Всичко опира до това какво търсиш в една песен. И за да не се отдалеча съвсем от въпроса ти – да, прогресивът не е проектиран за масите и никога няма да стане общодостъпен жанр. От гледна точка на музикант, репетирането на парчетата и самото им свирене на живо при подобна усложнена структура е наистина дразнещо. Изобщо не е лесно да правиш нещо сложно и понякога ми се искаше музиката ни да се състоеше само от три повтарящи се акорда, би било толкова по-лесно. (Смее се)

САЩ е считан за лидер на прогресив сцената от десетилетия. Защо според теб прогресив групите са по-поулярни в Европа, отколкото в родината си?

Странно, не знаех, че сме лидери в какъвто и да било музикален стил в последно време. Май просто хората тук игнорират по-старите банди, които вече са големи и утвърдени, и обръщат внимание повече на новодошлите, като Symphony X или Circus Maximus. В Европа хората се интересуват далеч по-малко какво е модерно в момента сред хлапетиите, имат значително по-малко задръжки спрямо това да бъдеш индивидуален. В САЩ хората гледат какво им диктуват големите звукозаписни компании и какво им препоръчват те, докато един европеец изобщо не го интересува кой лейбъл е издал любимия му албум.

Какво мислиш за европейския прогресив?

С Evergrey сме приятели от страшно много време, често се виждаме с Tom и Henrik, най-често по фестивали, и ни е приятно да прекарваме време заедно. Те са една от групите, които смятам, че правят с огромен успех това, което се опитваме да правим и ние в Redemption – комбинирането на наистина тежка музика с много мелодия. Аз лично обожавам техните албуми. Останах поразен от нещата на Beyond Twilight, според мен момчетата са адски талантливи. И, разбира се, няма как да пропусна Pain of Salvation – Daniel е гений! За съжаление все още не съм си взел последния им запис - “Scarsick”. Има прогресив групи, които след като намерят своето звучене, го запазват за дълго време и правят много качествена музика. Има други, като Pain of Salvation, които са прогресивни по природа и постоянно търсят нови и нови полета на изява, ново звучене. Може би така губят фенове по пътя си на развитие, но никога не се застояват, не си създават задръжки и изпитват постоянно границите на собствените си възможности.

Какви са хобитата ти?

Колекционирам вино и играя голф. Обаче с голфа не се справям особено добре, хаха. Общо взето най-важните неща за мен са семейството, музиката и дневната ми работа.

Дневна работа? С какво се занимаваш професионално, освен с музика?

Ако щеш вярвай, аз съм главен администратор в Walt Disney Company. Седя си тук в офиса, а до мен се мъдри огромен, плюшен Мики Маус. (Смее се)

Какви са бъдещите ти планове?

В момента сме доста заети. Ще направим няколко концерта в САЩ, след това ще се запътим към Амстердам за фестивал, след което ще последва едно огромно турне. Смятаме да е нещо наистина грандиозно, поне в стандартите на прогресива. Ще направим един куп концерти в САЩ, с много голяма продукция, сценични ефекти и всичко необходимо, след това ще обиколим и голяма част от Европа, надявам се да направим концерт и в България. Като цяло това занимание е голяма отговорност, така че ще се посветим изцяло на него, а в момента дори обсъждаме заснемането на концертно DVD. Най-вероятно ще направим и това, така че нямаме никакво свободно време напоследък.

Благодаря ти много за интервюто и успех занапред.

И аз благодаря.

 

« Обратно
Коментари   Коментирай!

www.metal-world.info © 2013
Изработка на уеб сайт