За големите групи 45 години са само миг от вечността. Тяхната музика не хваща прах, нито звучи остаряла за новите поколения меломани. Pink Floyd е най-основополагащата психеделична банда за всички времена. Причините за това са доста: първата и най-важна е, че именно английският квартет слага началото на това течение в музиката в средата на 60-те години на миналия век. Втората причина се поставя под езика и всичко друго става от само себе си.
За да успееш да направиш качествен трибют на Pink Floyd, трябва да си музикант от най-висока класа. Без съмнение тези думи важат в пълна степен за Brit Floyd. Автентичност – с тази дума ще се свързват спомените на всички 3000 сайкъделик фена, изпълнили пловдивската зала „Колодрума“. Те имаха уникалната възможност да пеят любимите си флойдски композиции, усещайки атмосферата на едно от най-знаковите турнета в историята на групата – P.U.L.S.E от 1994-та година.
“The world’s greatest Pink Floyd show” – тези думи бяха изписани върху плаката, промотиращ събитието. За голямо съжаление, те са истина. Когато гледаме групата на David Gilmour и Nick Mason, няма как да не се сетим за липсата на Roger Waters. Същото в пълна сила важи и в обратната посока. Когато обаче към вечните кавги между изброените от мен легенди добавим смъртта на клавириста Richard Wright през есента на 2008-ма година, то наистина най-приемливият вариант е да се насладим на едно качествено трибют шоу.
Концертът започна с класическата “Shine On You Crazy Diamond” – 13-минутна величествена композиция, която те пренася в транс още с първите си акорди. Последваха сингълът “Arnold Layne”, издаден през далечната 1967-ма година, и една от по-съвременните класики на групата – “High Hopes” от албума “The Division Bell” (1994). “Another Brick in the Wall” бе песента, която събуди публиката и всички запяха в един глас добре познатите лирики от Стената. Когато песента свърши и всички очакваха да бъдат озарени отново от тъмната страна на луната, Brit Floyd продължиха пътешествието из дискографията на кумирите си и забиха лиричната “Mother” – един от символите на “The Wall”. Поредната класика, “Sorrow”, зазвуча в Колодрума, минути преди първата част на концерта да бъде закрита с емблематичните “Money” и “Pigs”, съответно от “Тhe Dark Side of the Moon” и “Animals”.
След двадесетминутно прекъсване, Brit Floyd се завърнаха на сцената с гръм и трясък. “Breathe”, “Time” и “The Great Gig In the Sky” съставиха своеобразна трилогия, посветена на тъмната страна на луната. И ако си мислите, че трибютът бе съставен само от комерсиални парчета на Floyd, то това не е така. “Take It Back”, “A Great Day for Freedom” и “The Dogs of War” бяха само за ценители. Докато последното от парчетата вървеше, си зададох въпроса дали нещо не липсва, а отговорът бе мигновен – “Have a Cigar” и “Wish You Were Here” от едноименната класика на Floyd върнаха ентусиазма в хората. Шоуто „завърши“ с поредния евъргрийн от Стената – “Comfortably Numb” изправи на крака публиката, която бе изцяло седяща.
Бисът бе неизбежен – магическата “Brain Damage”, логично слята с друг шедьовър от “Dark Side of the moon” – “Eclipse” и “Run Like Hell” от “The Wall” поставиха последните тухли в стената на това уникално шоу.
Трябва да се примирим – големите групи остаряват, разпадат се, или някои от членовете им умират – такава е съдбата на всички банди. Е, от шоуто на Brit Floyd в Пловдив можем да заключим, че музиката на Pink Floyd ще живее още дълги години, защото освен перфектното изпълнение, душата на песните оживяваше в ръцете и устите на Damian Darlington, Gareth Darlington, Bryan Kolupski, Rob Stringer, Ian Cattell, Arran Ahmun, Ola Bienkowska, Emily Jollands, Jacquie Williams, Angela Cervantes, Thomas Ashbrook, Roberta Freeman, Karl Penny, Jay Davidson, Edo Scordo, Jenn Kee, Ryan Saranich и Eva Avila, а това е нещо, което малко хора са способни да направят.
