Combichrist бяха сред съставите, които промениха схващането, че не може да съществува смислено съчетание между тежка музика и електроника. По-късно те развиха тезата си с доза забележителен успех. Благодарение на непринудеността на музиката си, през годините те успяха да достигнат фенове с всякакъв музикален бекграунд. Композиционният минимализъм на групата се оказа ключов аспект от стила им. А това става чрез чудото на искреността. Всеки трак идва така суров, че сякаш извира от сакралните дълбини, които споделят всички човешки души. И именно на тази философия разчита “One Fire”.
В името на усещането за завършек, албумът отнема минута от времето ви с цел въведение. Но обстановката спира да има всякакво значение веднага щом зазвучи “Hate Like Me”. Парчето е не просто едно от най-силните на състава, а и въплъщение на горепосочената теория. Всеки следващ трак разчита на същия парадокс, идвайки същевременно в суров и шлифован вид. От една страна, цари мъдрата, музикалната простота. Всяка пауза е на място и всяка грубост е преднамерена. Целостта, породена от всички качества, звучи обосновано, стабилно и мощно. И тук се крие другата част от парадокса – завидната продукция, която знае защо, кога и как да си позволи да бъде непукист, допринасяйки за стойността на изданието.
Докато този труд звучи, възнасяйки грубостта като форма на изкуство, около слушателя се вихри музика с интензивността на бойно поле, примесена със спокойствието, което връхлита точно преди прииждащата буря. Всичко изразено тук е така близко до човешката същност, че успява да се вкопчи и да зариби. В собствения си мащаб, “One Fire” царува и в собствения си контекст – слаба композиция липсва. Всичко, което може да се очаква от групата, е налице. Мощ, хъс и сила са изразени с хитови песни, създаващи собствен вакуум. Там се изследват палитра конкретни емоции. А всичко това придобива още по-голяма стойност, когато се усети и опита за наратив. Макар той да е сякаш типичната история за Апокалиптично събитие (което обложката подсказва), този подход позволява на музикантите да покажат някои неочаквани свои страни. Сред паразитните ритми се разкриват оригинални идеи и вметки с прогресивни белези.
Изданието се оказва и добър концертен албум, който постоянно е способен да провокира нужда за куфеене и скандиране у слушателя. Извън траклиста, не всяко от парчетата успява да запази своята стойност, като видният пример е последното такова, което има малка тежест извън ролята си на добре сложен финал.
В музицирането идва момент, в който неща като сложност, изразителност и всички останали реквизити спират да имат значение, защото самата основа е просто добра и толкоз. “One Fire” осъзнава ценността на тишината и стойността на шумотевицата. Уникалната смеска между двете, заедно с чаровната доза минимализъм, превръща тазгодишното издание на Combichrist в нещо уникално и специално.
