Arjen Anthony Lucassen не се смята за гений. Всички останали мислят обратното. Един от най-оригиналните съвременни композитори и инструменталисти, бившият китарист на холандската банда Vengeance вече има пет успешни солови албума под името Ayreon зад гърба си. Шестият, “The Human Equation”, е нов триумф на въображението и творческия му дух и по случай издаването му ви срещаме със създателя на този грандиозен проект…

Здрасти, Arjen, как си?

О, благодаря ти – много добре.

Поздравления за “The Human Equaton”! Поне според мен това е най-силният албум до момента за тази година.

Ухаа, наистина ли? Благодаря отново!

Колко време ти отнема да напишеш един албум?

Специално за този работих около година. Точно след края на турнето на Star One започнах да композирам музиката за новия Ayreon. Като се замисля, за “Into The Electric Castle” работих дори по-дълго – близо две години. Този път беше доста по-лесно, защото вече си имам мениджър и не ми се налага сам да уреждам всичко. Така не се занимавам с договорите с различните певци, а мога да се концентрирам изцяло върху музиката. Главно заради това се справих малко по-бързо с “The Human Equaton”. Е, може би съм станал и малко по-добър, хаха…

Как ти хрумна толкова оригинална концепция за албума? Нещо конкретно ли те вдъхнови, или всичко е плод на въображението ти?

Както знаеш, в Ayreon досега разглеждах предимно научнофантастични теми. Реших, че е време за промяна. Гледах назад към старите си албуми – първият беше много бомбастичен и някак класически, вторият – по-модерен и електронен. Третият си беше цяла рок-опера с много различни певци, диалози и т.н. В последният си запис пък разделих музиката на тежка и мека в два отделни диска. Исках да направя нещо ново в “The Human Equaton” и ми хрумна да променя няколко неща. Първото бяха гостите, а второто – концепцията. Като се замислиш, всичките ми албуми са посветени на емоциите. Сега пак е така, но махнах фантастиката и оставих само основата – емоциите. Сетих се, че би било чудесно всеки отделен певец да изпълнява дадено чувство. Гледайки концертното DVD на Star One, осъзнах колко много емоция има на сцената и сред публиката. Докато Floor пееше, някои хора плачеха. По време на “Set Your Controls” си личеше как енергията на песента се влива в присъстващите, “Black Hole” пък носеше чувство за мистичност… Мисля, че ключовите думи за Ayreon са разнообразие и емоционалност. Музиката ми обединява доста жанрове, така че не ми е трудно да пресъздам различни нюанси в настроението.

Няма кой знае колко сола в “The Human Equation”, но вокалното присъствие е изключително силно. Това ли беше целта ти? Ако не се лъжа, за пръв път работиш с толкова вокалисти в рамките на един албум…

Ами, винаги се колебаят около десетина на албум. Основната разлика тук е, че всичките пеят в повечето парчета, няма разделение от типа “Това е песента на James, а тази е на Devon”. Има много диалози, дори на моменти всички пеят заедно. А колкото до солата – да, прав си. Наистина са по-малко от обичайното, но това не е, защото съм го планирал предварително. Страшно ми хареса работата на вокалистите, затова реших да им дам възможно най-много пространство.

Дълго време ти беше известен с предпочитанията си към аналоговите синтезатори. Как така се реши да използваш дигитални в “The Human Equation”?

Както казах и преди, исках този път много неща да са различни. Искаше ми се албумът на звучи малко по-модерно. Какво имам предвид – всички досегашни албуми под името Ayreon разглеждат случки в бъдещето или миналото, а действието често се развива на други планети. Този път историята се развива тук и сега – в наше време, на тази планета. Затова и се реших да използвам дигитални синтезатори, както и седемструнна китара в няколко песни.

Сам ли написа всички парчета, или и гостите допринесоха по някакъв начин?

По принцип аз пиша всичката музика и текстовете. Само Devin Townsend написа текстовете, които пее. Когато за пръв път се свързах с него, той не искаше да участва в проекта, защото не обича да пее чужди текстове. Аз обаче настоях и му дадох възможност сам да подготви текстовете си. Heather Findlay пък написа някои от своите вокалните хармонии.

Когато пишеш музиката си, представяш ли си определен тип глас, който би й пасвал?

Всъщност е точно обратното. Първо подбирам вокалистите, а след това съобразявам музиката си със стила им. Не мисля така: “Кой би се вписал най-добре в ролята на Разума?” По-скоро си казвам: “Много искам Eric Clayton да участва в албума ми. Коя емоция би му паснала най-добре?”

Малко композитори работят по този начин…

Всъщност така ми е много по-лесно. Ако имаш изграден някакъв образ и търсиш вокалист, който да го одухотвори, си ограничен малко или много. Ако опитваш обратното – да градиш лирическия образ по изпълнителя, много по-лесно е за певецът да реализира пълния си потенциал.

Кажи по няколко думи за участниците в албума. Как избра всеки от тези вокалисти?

James LaBrie беше слушал музиката ми – май Gary Wehrkamp от Shadow Gallery му я беше пробутал, хаха. Явно много му е харесала и на няколко места четох негови изказвания, че би искал да участва в Ayreon. Затова се свързах с него и той моментално се съгласи. Рече: “Дай ми роля и ще пея колкото искаш”. Беше страхотно. На Mikael Akerfeldt пратих e-mail, обяснявайки кой съм и с какво се занимавам, а той ми отговори, че е запознат с творчеството ми. За мен е голям комплимент да чувам това. От Inside Out получавам много албуми – един от тях беше последният на Dead Soul Tribe. Веднага ме грабнаха, страхотна банда са. Devon Graves ми беше познат и като вокалист на Psychotic Waltz. Пратих му няколко мои албума, за да се ориентира и да реши дали би искал да се включи, а той се развика по телефона: “Ураа, това е страхотно – звучи като от 70-те и същевременно модерно! Искам да участвам!” Въобще Devon е много емоционален тип. Heather е не само много красива жена, но има много красив глас и е приятна като характер. За пръв път я срещнах на един концерт на Blackmore’s Night в Германия, където изпълняваше акустична фолклорна музика. Бях много впечатлен. После научих, че пее в Mostly Autumn и си купих албумите им, дори отидох на един техен концерт. Въобще не се колебаех кое чувство да поверя на Heather – от самото начало реших, че тя ще е Любовта. Излъчването й е такова… Винаги съм се възхищавал на оригиналността на Devin Townsend, както в Strapping Young Lad, така и в соловата му кариера. Когато чух за пръв път “Terria”, си казах: “Ето това е нов звук!” С известни усилия го убедих да участва – той се съгласи едва след като му дадох свободата да напише собствени текстове и мелодии за партиите си. Той е и единственият вокалист, който не дойде в студиото ми за записите, а направи частта си сам и ми я прати. Бях малко напрегнат, защото не знаех какво точно да очаквам, но работата му се оказа фантастична…

Впрочем, и ти се справяш отлично с ролята си!

Благодаря ти много! Първоначално тази роля беше замислена за друг певец, но с него не се получи. Опитах и с неколцина други, но все не бях доволен. Направо имах чувството, че ролята на Най-добрия приятел е прокълната, хаха! Накрая си казах: “Да вървят по дяволите, сам ще я запиша!”

Работата с кой от музикантите, с които си работил в досегашната си кариера, най-много ти допадна?

Хм… Дори да имаше такъв, не бих ти казал, хаха! Не би било честно спрямо останалите, нали разбираш… Много се наслаждавах на работата си с всеки един от тях, всеки е специален по свой начин. Този е много забавен, онзи – сериозен, трети – много оригинален и т.н. Определено работата ми с герои като Bruce Dickinson и Fish, с чиято музика съм израснал, за мен беше сбъдната мечта, но дори и тях не бих могъл да поставя над другите.

Какво можем да видим в DVD-то към специалното издание на новия ти албум? 

О, там има прекрасни неща. Заснехме всичко около албума – например как отивам до летището, за да посрещна някой певец или как се срещам с някой от музикантите за пръв път… Смешно е, че всички бяха удивени от ръста ми и разправяха неща от рода на “Много си бил висок!” Заснехме и изпълненията на вокалистите в студиото ми, свиренето на Ed Warby и моето – въобще всичко, което се случва по време на създаването на един албум на Ayreon. Отделно от това за около пет минути обяснявам историята на “The Human Equation”, а освен това други пет минути говоря и за самата идея зад Ayreon. Включен е и видеоклипът на “Day Eleven: Love”, както и кадри от създаването му. Има и други интересни неща – въобще е хубав бонус, струва ми се.

Кои са любимите ти филми? Питам те за това, защото знам, че не четеш много книги.

Правилно. В “Space Metal” на Star One всички песни са базирани на филми. Любимите ми са Alien, 2001, Bladerunner… Адски много са.

Гледал ли си Event Horizon?

О да, страхотен филм! Много обичам такива ленти… Бих добавил и Stargate. Не си падам по най-агресивния тип фантастика, където боищата заемат по-голямата част от действието. Повече харесвам филми за други планети, за срещи с извънземни и т.н.

Има голямо развитие от дебюта ти с Ayreon през 95-а. Какво целиш, правейки музика; какво се опитваш да постигнеш?

Благодаря. Преди всичко се старая да достигна умовете на колкото мога повече хора, без да бъда комерсиален. Това донякъде е трудно, защото музиката ми не е лесносмилаема. Също така ми е цел и да не се повтарям. Предполагам, че би било по-сигурно да копирам успешните си албуми, но не съм способен на това – би било твърде досадно както за мен, така и за слушателя. Когато правя музика, искам да се забавлявам.

Планираш ли турне с Ayreon?

Със Star One това беше възможно, защото певците там не бяха много. За съжаление в новия Ayreon участват твърде много вокалисти и не бих могъл да ги събера за период от време, достатъчен за турне. Може би завбъдеще ще има ново турне на Star One…

Да поговорим и за другите ти проекти. Споменавайки Star One, мислил ли си за нов албум?

Странно е, но никога не знам какво ще направя в следващия момент, хаха! Просто пиша музика и си казвам: “Това е подходящо за Ayreon, това – не…” Все пак мисля, че ще има и втори Star One – много ми хареса първият, а явно и на хората им е допаднал. Новият ще бъде доста различен, разбира се…

Ами Ambeon? Как ти хрумна да запишеш “Fate of a Dreamer”?

Идеята се роди в главата ми покрай покупката на новия ми компютър. С него си играех по песните на Ayreon и за мое учудване се получиха интересни неща. Същевременно се натъкнах на едно холандско момиче – Astrid, и я запитах дали случайно не й се пее в един мой нов проект… Така че всичко беше съвпадение. Този албум се появи като от нищото, но с удоволствие бих записал още материал в този дух, стига да получа вдъхновение.

Вече си работил с мнозина талантливи и изтъкнати музиканти. Има ли още някой, който би искал да чуеш в албумите си?

О, да – sъкът е огромен! На първо място са вокалисти като Ronnie James Dio, Alice Cooper и Geddy Lee – те са ми идоли от детските години… Също така бих искал да привлека и инструменталисти като Ritchie Blackmore и David Gilmour. Въобще за мен да работя с музиканти, с които съм израснал, е нещо много красиво.

Кога и как започна кариерата ти на музикант?

Започнах да свиря на китара на около 15 години. Бях чул Ritchie Blackmore и той много ме беше вдъхновил. Взех си някаква имитация на Fender и започнах да уча песните на Deep Purple. Участвах в няколко аматьорски банди. През 79-а се включих в Bodine, които по това време си търсеха певец. Направи ми впечатление, че биха имали полза и от допълнителен китарист, така че на прослушването за вокалисти си взех и китарата. Заедно записахме два албума, след което се прехвърлих в една друга рокбанда – Vengeance. Останалите от състава бяха доста по-млади от мен, правехме разни щуротии… Прекарах близо осем години с тях, записахме доста албуми, обиколихме света. В музикален аспект там правех неща, доста различни от сегашните ми проекти. Това беше типичната за времето рок’н’рол банда и не можех в нея да правя рок-опери или прогресив.

Но още тогава си имал идеята за Ayreon?

Открай време я имам – още откакто чух рок-операта “Jesus Christ Superstar” на Andrew Lloyd Webber. Възхищавах се на рок групи, правещи концептуални албуми – Jethro Tull, Pink Floyd, Queensryche. След като напуснах Vengeance, направих първия си солов албум под името Anthony в края на 93-та. Той се оказа пълен провал, защото комбинираше по доста хаотичен начин различни жанрове. После започнах да работя по Ayreon – знаете останалата част от историята…

Интересуваш ли се от днешните метъл и прогресив рок сцени?

Да, винаги съм се интересувал от нова музика. Все още си купувам доста албуми и компилации, опитвам се да съм наясно със случващото се в музикалния свят. За съжаление не се намират толкова банди, които да харесвам, колкото имаше през 70-те. Но и сега има много интересни творци – Dead Soul Tribe, Devin Townsend, Dream Theater и др. Много харесвам смесването на прогресив рок с метъл. Отпадат ограниченията, което е хубаво.

Кои китаристи са те вдъхновявали през годините?

Както казах, започна се с Ritchie Blackmore. После бяха Eddie Van Halen и Steve Vai. Когато чух за пръв път Yngwie Malmsteen, едва не се отказах от китарата. Рекох си: “Край. Никога няма да стана толкова бърз и техничен, защо да се блъскам повече…” David Gilmour в момента е любимият ми китарист – свири толкова просто, но при него всяка нота има своя красота. Разбира се, има и много други, за които не се сещам в момента.

Благодаря ти за интервюто, Arjen. Успех с бъдещите ти проекти!

И аз ти благодаря, особено за хубавите въпроси! Надявам се да говорим отново!