Всеки път, когато Dream Theater стъпят на българска територия, събитието остава в историята. Да видиш на живо големите майстори на прогресив метъла е толкова запленяващо, че няма как да не се превърнеш във фен на групата. А този път квинтетът доведе със себе си и младите таланти Luke Holland и Jason Richardson, които да подгреят подобаващо публиката.
Известно време преди деня на концерта, сред вече закупилите билети настъпи лек хаос. Първоначално хората разбраха, че турнето, освен за да рекламира “Distance Over Time” – актуалният албум на бандата, е посветено и на двадесетата годишнина от излизането на легендарния “Metropolis Pt. 2: Scenes from a Memory”. В крайна сметка се оказа, че на настоящите си изяви Dream Theater изпълняват по-компактен, фестивален сет, който позволява изявата на повече подгряващи групи преди тях. Тази дезинформация обърка много хора, някои от които не останаха доволни. Все пак музикантите излязоха със съобщение в социалните мрежи, изяснявайки ситуацията.
Цялото шоу трябваше да започне 18:15 часа с излизането на Stop The Schizo на сцената. Явно в организацията е станало леко забавяне, защото гореспоменатите изпълнители започнаха значително по-късно, което наложи и доста по-експедитивно свирене. Странната кръстоска между прогресив, алтърнатив, инди, психеделик, шугейз и каквото там друго се сетиш имаше потенциал да впечатли подранилите посетители. Малко след това, пред полу-пълна зала, на сцената забиха Александра Зернер и компания. Талантливите музиканти набързо представиха спектакъл, който приличаше на приказка без край.
Когато пред публиката се изправи третата група от програмата, а на задната завеса се спусна черният гарван, работата стана сериозна. Никой не може да отрече, че Odd Crew са най-успешната българска екстремна група. Динамичният квартет се чувства като у дома си на голямата сцена. Хората ги обичат и това пролича от ордите навлизащи фенове в залата. Без да си губят времето в излишни приказки, музикантите изкараха някои от най-популярните си парчета, сред които хитовите “Mark These Words” и “Lay On Me” от албума “Mark These Words” (2015), продуциран от Daniel Bergstrand – човекът, отговорен за звука на групи като In Flames, Meshuggah, Soilwork, Behemoth и др. Odd Crew завършиха с превърналата се в тяхна емблема “I Ain’t Losing Myself”, на чийто припев публиката припяваше с пълно гърло. Накрая само можеше да ни се иска по-дълъг сет от родната метъл сензация.
Luke Holland и Jason Richardson са виртуози, що се отнася до усвояване на инструментите си. Richardson е страшно техничен китарист, а Holland е звяр зад ударните. Двамата на сцената се държат толкова непринудено, че това, което правят, изглежда супер лесно. Дуото ни представи страхотен хаос от модерен прогресив с всичките прилежащи към него екстри – джент, множество двойни каси и бластбийтове. Клавирите и симфониите подлагаха елегантно, а на места успяхме да чуем и записани (де да бяха на живо) вокални включвания на Spencer Sotelo от Periphery и Lukas Magyar от Veil of Maya. Момчетата залагаха повече на музиката, отколкото на шоуто. Може би ако бяха пълнокръвна група, щяха да са далеч по-атрактивни, но на кого му пука – и без това публиката беше пълна единствено с прогресив нърдове, дошли да заситят глада си за сложни и неконвенционални нотни постройки и технични изпълнения.
Голяма част от феновете се притесняваха от избора на зала. Оказа се всъщност, че музиката на Dream Theater се вписва перфектно в обстановката и акустиката на Зала 1 на НДК. Творчеството им е такова, че можеш съвсем спокойно да седнеш и да се насладиш на всеки неравноделен ритъм. Освен това, друго си е да чуеш тези сложни композиции в зала, специално предвидена за концерти. Звукът беше кристален. Силен, но чист. Можеше да си говориш с някой събеседник, без да се налага да си крещите взаимно. Сетлистът беше добре подбран. Всяка песен препращаше към следващата. Изпълнението беше стегнато, без излишни пълнежи и приказки. Каквото и да говорят критикарите, James LaBrie е фронтмен от световна класа. Освен това пеенето му беше на изненадващо високо ниво, така че всякакви саркастични подмятания по негов адрес са абсолютно неоснователни. Говоренето му между песните беше сведено до минимум, но във всяка пауза, през която му се чуваше гласът, публиката слушаше в захлас или пък искрено се забавляваше. Ще си позволим да цитираме по памет една история, разказана от певеца, на която посетителите избухнаха в смях – нещо нетипично за рок концерт:
„Това се случи, мисля, на първото ни идване при вас. Бяхме си в хотела и вечерта слязохме до ресторанта за вечеря. По едно време чуваме „А! Вие пък какво правите тук?“. Обръщаме се – срещу нас стои Жан-Клод Ван Дам. „Ами, имаме концерт тук“, отговаряме му, след което го питаме: „А ти какво правиш тук?“. „Снимам филм. Елате ако искате утре на площадката да видите как е.“, подхвана той, а ние му казахме, че не можем, защото трябва да свирим. Обаче му предложихме да зареже снимките и да дойде на концерта. В крайна сметка нито ние отидохме да го видим, нито той дойде да види нас.“
В подбора си на песни Dream Theater очаквано заложиха на композиции от актуалния си албум “Distance Over Time”, а през другото време изсвириха някои от по-дългите си произведения, както и някоя и друга изненада. Например “Lie” от като цяло недооценения от хората “Awake” (1994) не е сред най-често присъстващите парчета в сета на прогресив легендите, но ние имахме честта да я чуем. Страхотни попадения бяха учебникарската епика “A Nightmare to Remember” от “Black Clouds & Silver Linings” (2009) и първата част на “In the Presence of Enemies” от “Systematic Chaos” (2007). А брилянтното изпълнение на многопластовия инструментал “Dance of Eternity” от великия “Metropolis Pt. 2: Scenes from a Memory” няма нужда от коментар. От новия албум внимание получиха хитовите “Untethered Angel”, с която групата откри шоуто си, “Fall into the Light” и “Barstool Warrior”. За финал получихме класиката “As I Am”.
За изпълненията на музикантите няма какво да се каже. Всичко беше изсвирено точно като по часовник, нямаше никакво място за съмнение във виртуозността на тази група. На места технични, на места емоционални, солата на John Petrucci ехтяха и изпълваха залата, John Myung свиреше като машина, а атрактивните Jordan Rudess и Mike Mangini забавляваха зрителите на пълни обороти. Да, някои биха казали, че час и половина е малко за група от калибъра на Dream Theater, но музикантите си изиграха картите добре. Разбира се, винаги може и повече, но за това ще трябва да почакаме малко, поне до следващото идване на легендите в България.
