Ревюта
Група: Pallbearer      Албум: Forgotten Days      Автор: WingWriter      Ноември, 2020
Pallbearer - Forgotten Days (ревю от Metal World)

В слушалките прозвучава лек пукот, а малко след него микрофонията става все по-оглушителна. Това начало само след миг прераства в злокобния риф на “Forgotten Days”. И ето го моментът, в който осъзнаваш, че слушаш не каква да е музика, а нова музика от Pallbearer – голямата сензация в дуум метъла за последното десетилетие. Рифът е минорен и тежък, напомня на най-силните моменти на създателите Black Sabbath и кръстниците Candlemass. В същото време обаче начинът на изсвирване, звученето и динамиката те разубеждават от идеята да търсиш прилики между тази и която и да е друга група. Pallbearer са единствени и неповторими. Те не звучат като никого другиго и никой друг не може да звучи като тях.

Още откриващото заглавно парче разкрива някои от нестандартните композиторски подходи на музикантите. Песента е като класически хорър от 70-те – хваща те за гърлото още в началото и с всеки следващ такт затяга хватката. Напрежението бавно и постепенно се наслагва и точно когато трябва да настъпи кулминацията, се отпуска за кратко с крайната фраза на припева. Следва jumpscare сцена и втори куплет. Пространствено прогресарско соло ни докарва стокхолмски синдром, давайки ни възможност да си поемем въздух и дори да изпитаме наслада от чутото. Веднага след това отново ще си гризем ноктите, ужасени от мълниеносния обрат на стържещия звук, извиращ от перата на китаристите Brett Campbell и Devin Holt.

Второто изпълнение, “Riverbed”, няма структурата и настроението на предходното, но за сметка на това е изградено много по-философски и сякаш тук вече започваме да навлизаме в самата концепция на записа. “Riverbed” е екзистенциално произведение, което би могло да се разгледа в няколко посоки. Всяка една от тях със сигурност носи скръб и меланхолия. Тук няма озлобление към света и околните. Изкуството е интровертно, дълбаещо в душата на личността, разкриващо най-тежките ѝ терзания. “Riverbed” е песен за живота, чието осъзнаване е неизменно свързано с тъга. Лирическият герой избира знанието пред щастието. Музикално песента съдържа един от най-красивите припеви в албума.

Ако “Riverbed” разглежда живота по-пространствено, то “Stasis” концентрира вниманието ни върху статиката. Тук тя е кръстопът или задънена улица. Можеш да се промениш и да започнеш всичко отначало, но дали би искал да предприемеш подобна стъпка? Можеш и да запазиш дебелата маска на лицето си, но така ще убиеш и последната капка искреност у себе си.

“Silver Wings” е бавна и протяжна композиция. Идеята ѝ обаче не е да те накара да чуеш нещо дълго, усещайки го като нещо кратко. Напротив, тя е точно това, което е – много, ама много продължителна. Такава е идеята, и именно затова “Silver Wings” е много ценно произведение. Тук няма фраза, която да бъде повторена в хода на музиката. Песента се развива като хубава книга, която със задълбочаването в нея става все по-увлекателна. Може би на първо слушане няма да разбереш точно какво се случва през повечето време, но омайващите вокали на финала гарантирано ще те накарат да се върнеш в началото и да повториш изживяното.

И точно когато си мислиш, че нещата няма как да станат по-интересни, стигаш до “The Quicksand of Existing” и “Vengeance & Ruination”, които са свързани и представляват нещо като сън в съня. Макар по заглавията да очакваш да е обратното, първата звучи по-рифово, връщайки ни за момент в началото при едноименното парче; а втората, макар и да запазва китарното начало, вокално е по-тъжна и атмосферно като че ли се доближава повече до “Stasis”, въпреки че в същото време няма никаква прилика с нея. Следващата “Rite of Passage” пък отново ни напомня как, дори и да звучат твърде прогресарски за стила си, Pallbearer могат да бъдат изключително мелодични и достъпни за слушателя. Страхотните двугласия няма как да не те накарат да се усмихнеш доволно. И макар да им е трудно да ни кажат довиждане, Pallbearer завършват новия си опус с красивата “Caledonia”. Ние също не сме готови да се разделим с тях. Не и само след едно слушане.

Оставяйки настрана великолепната музика и изумителната обложка, друго огромно достойнство на “Forgotten Days” е продукцията. Аналоговото звучене е различно от това, което обикновено чуваш от съвременните групи. Албумът звучи сурово и необработено, но в същото време меко и изпипано. Ще ти трябва време, за да свикнеш с нещо подобно, освен ако не си слушал Pallbearer и преди. Различно е, но това не значи, че е лошо. Големият плюс тук е, че има динамика, каквато няма да усетиш в нито една друга съвременна продукция.

Ревюта за 2020 година
Ревюта за 2019 година
Ревюта за 2018 година
Ревюта за 2017 година
Ревюта за 2016 година
Ревюта за 2015 година
Ревюта за 2014 година
Ревюта за 2013 година
Ревюта за 2012 година
Ревюта за 2011 година
Ревюта за 2010 година
Ревюта за 2009 година
Ревюта за 2008 година
Ревюта за 2007 година
Ревюта за 2006 година
Ревюта за 2005 година
Ревюта за 2004 година
Ревюта за 2003 година
« Обратно
Коментари   Коментирай!
от Claypool
Не съм сигурен какво се опитва да каже автора на ревюто. Описва го, като че ли е най-разнообразния албум на света, а всъщност парчетата могат да нанесат трайни мозъчни увреждания с монотонността и скуката си.
Купих си предишния албум на Pallbearer, но този едва ли. Имам чувството, че слушам една и съща песен през цялото време. Струва ми се, все едно са направили нови аранжименти на старите песни и, хоп, нова музика.

www.metal-world.info © 2013
Изработка на уеб сайт