Ревюта
Група: Epica      Албум: Omega      Автор: WingWriter      Февруари, 2021
Epica - Omega (ревю от Metal World)

За осмия албум на Epica се е заговорило от повече от две години. После дойде 2020-а и тъкмо когато “Omega” беше толкова близо, че вече можеше да усетиш как с връхчето на пръстите си докосваш диска (или бутона на мишката, за да цъкнеш play) – бум – появи се COVID19, държавите затвориха граници и изданието, известно тогава просто като “Eight”, остана инструментално. И докато Simone Simons успя да намери студио близо до дома си, където да работи върху основните вокали, на Mark Jansen му се наложи да си припомни аматьорските години и да записва в гардероб или поне в някаква самоделна вокална кабинка. Премиерата на албума беше отложена с няколко месеца, но Epica успяха да компенсират с огромно медийно присъствие и пет (!) видеоклипа – три към синглите от основното издание и два към акустичните парчета от втория диск.

Накратко, основната идея зад заглавието и повечето песни в “Omega” се отнася към теорията за т.нар. Точка Омега – бъдеще, в което всичко във Вселената се спирализира в една крайна точка на обединение. Отделно от това, албумът е всеобхватен. В него ще чуеш песни, разказващи за сънища, модифициране на човешкия геном, вдъхновение, Глобалното затопляне, вечния сблъсък между Ин и Ян във всяка личност и др. Лирическата дейност отново е поделена между Mark и Simone. В крайна сметка, макар и “Omega” да не е концептуален труд, структурно е подреден така, че да изгради теорията за Точката Омега – началото се поставя от интродукцията “Alpha – Anteludium”, а финалът завършва с “Omega – Sovereign of the Sun Spheres”.

Звуково албумът е доста различен от предшествениците си. За пръв път миксирането и мастерирането са поверени изцяло на Joost van den Broek, който до момента основно продуцираше записите на групата. Крайният резултат е улегнал звук, запазил мащабността на предишните две издания, но в същото време не е толкова изпържен от компресии – това го прави и много по-приятен за слушане. Очевидно динамиката е нещото, върху което Joost и музикантите са работили много, защото това е и най-динамичният от гледна точка на продукцията албум на Epica до момента. Ако “The Quantum Enigma” (2014) издигаше на пиедестал ударните секции на Звяра Ariën van Weesenbeek, а “The Holographic Principle” наблягаше повече на силата на китарния риф, то в “Omega” всичко е балансирано до съвършенство. Вокално тук са най-добрите изпълнения на Simone в цялата ѝ кариера и за пръв път в кулминационните моменти хоровете не погребват гласа ѝ – в предните издания това беше сериозен проблем.

Композиционно “Omega” е разнообразен албум, включващ елементи от всички етапи от развитието на групата. Синглите заблуждават – записът е доста по-сложен от предшествениците си и далеч не е толкова праволинеен. Тук Epica си позволяват отново да нагазят една идея по-сериозно в прогресив средите, но без да са чак толкова крайни, колкото бяха през 2012-а в “Requiem for the Indifferent”. В “Seal of Solomon” и “Code of Life” групата връща ориенталските мотиви и напомня за себе си от времето на “Consign to Oblivion” (2005). Басистът Rob van der Loo започва да се откроява като силен композитор, без чиито предпочитания към по-мрачните и бавни проявления на метъла “The Skeleton Key” и красивата балада “Rivers” едва ли щяха да съществуват. Изглежда пък някой най-накрая е успял да убеди Isaak Delahaye, че е чудесен китарист. Този някой заслужава почерпка, защото заради него белгиецът блести с жестоки сола в “Seal of Solomon” и “Synergize”. Последната, “Twilight Reverie” и синглите “Abyss of Time” и “Freedom” са кукичките, които е най-вероятно да те накарат да чуеш албума отново, въпреки че по-върлите фенове на Epica директно ще скочат на “Seal of Solomon”, ”Code of Life” и закриващата “Omega”. В същото време “The Skeleton Key” и “Gaia” внасят разнообразие там, където е нужно. Тук е редно споменем още веднъж “Rivers” и това е най-малкото, което можем да направим, за да покажем колко е значима тази балада.

“Kingdom of Heaven” – заглавието, пред което всеки фен на Epica свежда глава в знак на почит. Оригиналната песен, представена като пета част на поредицата “A New Age Dawns” в албума “Design Your Universe” (2009), и до днес единодушно се приема за връхната точка в творчеството на групата. Сега Mark Jansen ни представя финалната част, с която закрива трилогията. “The Antediluvian Universe” е сложна 13-минутна симфония, за която съвсем спокойно можем да кажем, че е с класи над втората част – “The Quantum Enigma” от едноименния албум. Дали обаче ще се превърне в класика като оригинала, само времето ще покаже. Тук музиката ни впечатлява с множество елементи – някои напомнят за първата част от поредицата, а други са съвсем нови за Epica. Пример за това са детските хорове и самата Simone, която прибягва до някои нетипични за стила си вокални похвати.

Колкото и удивително да звучи, “Omega” надгражда с изумителна лекота предишните три издания на групата, която от своя страна през 2021-ва предлага не просто силен албум, а може би най-силния такъв в дискографията си. Може би вече не трябва да казваме, че Epica свирят симфоничен метъл – симфоничният метъл Е Epica.

Ревюта за 2021 година
Ревюта за 2020 година
Ревюта за 2019 година
Ревюта за 2018 година
Ревюта за 2017 година
Ревюта за 2016 година
Ревюта за 2015 година
Ревюта за 2014 година
Ревюта за 2013 година
Ревюта за 2012 година
Ревюта за 2011 година
Ревюта за 2010 година
Ревюта за 2009 година
Ревюта за 2008 година
Ревюта за 2007 година
Ревюта за 2006 година
Ревюта за 2005 година
Ревюта за 2004 година
Ревюта за 2003 година
« Обратно
Коментари   Коментирай!

www.metal-world.info © 2013
Изработка на уеб сайт