Когато през 2018-а излезе “Arson”, Harakiri for the Sky все още бяха онази сензационна бутикова група, пишеща страхотна музика, но непозната за широката публика. “Arson” беше албумът, който наследи най-доброто от предшественика си “III: Trauma” (2016), но и добави много повече. Благодарение на това австрийското дуо записа сериозни позиции в няколко европейски класации. Днес което и ревю да отвориш, то ще ти представи групата като блек метъл от по-комерсиален тип (в добрия смисъл). Само за няколко години отношението на медиите и публиката се промени, а Harakiri for the Sky вече са утвърдена група.
“Mære” стои някъде между “Arson” и “Trauma”. Музиката този път звучи една идея по-обуздано. С текстовете си вокалистът JJ се е постарал да се доближи максимално до критериите на поезията. Изразните средства са осезаемо по-богати, но не очаквай чудеса. Всъщност точно вулгарната и агресивна стилистика в писането на JJ подхожда най-много на Harakiri for the Sky. Тук целта не е посланието да звучи красиво. Напротив, Harakiri отразяват грозната действителност такава, каквато е. Няма място за романтика – ароматът на розата е цигарен дим.
Всичко в “Mære” е точно това, което очакваш и искаш да чуеш от тази група, без кой знае какви изненади – просто брутален, късащ глави, мелодичен и изключително емоционален запис. И преди сме си говорили за емоцията в музиката на австрийците – изпепеляваща и тежка, но в същото време носеща някакъв особен, гневен позитивизъм. Идейно двамата музиканти винаги са предпочитали да творят на ръба на острието. “Arson” разказваше за вътрешнодушевните болки и страдания, за безсилието и конфликта на кръстопътя между оцеляването и смъртта. “Mære” е не по-малко мрачен. Той е споменът за онази мъглива нощ, в която се събуди облян в пот, а тежестта в гърдите ти позволяваше да глътнеш само толкова въздух, колкото ти беше необходимо, за да забавиш смъртта още малко. “Mære” е моментът, в който съзнанието ти е будно, но тялото още спи.
Единствената по-сериозна спънка за албума е дължината му. Феновете на групата знаят, че обикновено изданията на Harakiri са по-продължителни от общоприетото. Всичките им записи, с изключение на дебюта, надвишават един час. Към този момент “Mære” е най-амбициозният проект на австрийците в това отношение и надхвърля час и двайсет минути. Това е плашещ обем и най-вероятно на много хора ще им се наложи да си разделят слушането на части. Друго: Harakiri for the Sky имат наистина разпознаваем звук, но той със сигурност не е най-разнообразното нещо, което можеш да чуеш, особено когато е в големи количества. Затова внимавай – много е лесно да се загубиш някъде по трасето между “I’m All About the Dusk” и “Once Upon a Winter”. Няма как иначе – “I, Pallbearer”, “Sing for the Damage We’ve Done” и “Us Against December Skies” поставят ударно начало, а инерцията леко започва да се губи в “I’m All About the Dusk”, заради по-умереното темпо на последната.
С “And Oceans Between Us” сякаш се поставя второ начало на албума. Рифът на парчето е убийствен, а двукасовата лавина от барабаните е запазената марка на Harakiri for the Sky, която те грабва и директно те хвърля в окото на бурята. “Silver Needle // Golden Dawn” е сред по-атмосферичните произведения в “Mære”. Интродукцията се поставя от клавишна секция, която продължава с разлагане на китарни акорди, а песента постепенно прераства в бесен ураган. “Time Is a Ghost” отново стартира с чисти мелодични китари, но тук градацията е обърната. Още преди началото на първата минута ни връхлита познатата стена от звук, която ни държи през по-голямата част от песента, а накрая композицията бавно започва да се успокоява, за да се превърне в подходяща прелюдия към закриващата песен – брилянтен кавър на “Song to Say Goodbye”. Преработката наистина е изключителна; австрийците вливат нов живот в хита на Placebo, прекроявайки го напълно в свое произведение.
“Mære” е типичен Harakiri for the Sky в огромни количества. Пет албума по-късно, този звук не престава да впечатлява – емоцията винаги е такава, сякаш чуваш музиката за пръв път. Дължината обаче усложнява слушането, албумът губи онази стегнатост, която се наблюдава при двата му предшественика. За потенциалните нови фенове “Arson” и “Trauma” ще останат далеч по-подходящи издания, докато ролята на “Mære” по-скоро ще е да обогати и доразвие възприятията към музиката на групата.
