Вещината, с която шведските музиканти от At The Gates произвеждат музика, е пословична. Всеки, домогнал се поне до част от творчеството им, почти мигновено разбира огромното значение, което групата има в световната музика. Почти не се срещат разнопосочни мнения относно качеството на творбите им в цялост, неслучайно намират място в почти всички класации за групи, нямащи разочароващ албум. Едно от най-важните неща в живота на човек е да бъде постоянен в работата и развитието си. Предвид факта, че групата отсъства от музикалната карта за немалък период от време, някои не биха се съгласили с подобна посока на постоянство. След официалното им събиране през 2011-а, изминават три години в подготовка за нов дългосвирещ запис – и то какъв. Концептуален, зрял и изключително качествен. Идеите в него са изгладени до съвършенство, налице е непрестанно търсене на качество, надхвърлящо епохалния “Slaughter Of The Soul”.
По-широко поле за борбата
В тежката музика често се срещат широки прояви на артистичност чрез съчетаване на елементи от различни изкуства в една творба. At The Gates са един от най-светлите примери за синкретизъм, които можем да срещнем в музиката. “At War With Reality” е базиран на литературния магически реализъм, като започва с цитат от величествения роман на Ернесто Сабато ‘‘Герои и гробове‘‘. По-нататък в албума срещаме ‘‘Смъртта и лабиринтът‘‘ от Мишел Фуко, ‘‘Кръглите развалини‘‘ от Хорхе Луис Борхес, както и ‘‘Пясъчната книга‘‘ от същия автор. Представете си колко усилия са необходими за осмисляне на южноамериканското течение на магически реализъм от хладния бряг на Швеция. А какво остава за създаване на подобно произведение. Без съмнение “At War With Reality” става част от въпросното течение в изкуството въпреки дистанцията на времето, редом до ‘‘Бестиарий‘‘ на Хулио Кортасар и ‘‘Сто години самота‘‘ от Маркес. Идеята на вокалиста Тomas Lindberg е да вплете по-голямо количество слоеве в произведението, като даде по широко поле за разсъждения с произведението на групата. Това личи от обложките и клиповете на групата при работата им с румънския артист Costin Chioreanu, който създава картина за всяка от песните в “At War With Realiy”. При създаването на “To Drink From The Night Itself”, групата отново работи с Chioreanu. Обръщат се към античността като основно вдъхновение. Впечатляваща е корицата на албума от 2018-а – ‘‘Пергамският олтар‘‘ в Берлин, датиращ от 180 – 160 г. пр. Хр. В новия опус нещата не стоят по-различно. Отново са вплетени елементи от различни течения на културата. Основен мотив тук е философското течение на песимизма, ведно с книгата на Томас Лиготи „Конспирацията срещу човешката раса“. Тя е базирана върху идеята за липсата на смисъл от съществуване, както и цената на въпросното съществуване. „Кошмарът на съществуването“ е всъщност сблъсъкът на очакванията на човек с реалните му страхове, възможности и по-скоро липсата на такива. В предишни издания текстовете също не могат да бъдат определени като оптимистични – изтичащото време в пясъчния часовник, ритуална жертвеност, война с реалността – сега войната е загубена и изобщо не е съществувала причина за нейното начало.
В едно от интервютата си Тomas Lindberg разказва, че не пише за негативността и несполуките на човешките същества, а по-скоро за липсата на реалистични очаквания. Според него животът трябва да бъде оценяван такъв, какъвто е в действителност – с всички негативи и позитиви, без участието на психологическите механизми за защита, които всеки има. За да успееш да погледнеш реалистично на картината пред теб, трябва да се отървеш от въпросните защитни механизми, трябва да си готов да вкусиш от всичко. Според Тomas грешките и несгодите не нараняват, страхът от тях обаче го прави. Не отрича всички форми на ескейпизъм, познати на човечеството, но тези форми, каквото несъмнено е и изкуството, трябва да бъдат помирени с останалите части от битието на човек. Тези съждения са горивото за създаването на албума.
The Nightmare of Being
След събирането си отново и особено след “To Drink From the Night Itself”, все по-често се срещат обвинения, че голяма част от новите песни са твърде пасивни, недостатъчно вълнуващи, както и че липсват запомнящи се части. Има почва да се помисли в тази посока и въпреки огромните ми пристрастия, съм склонен да се съглася с подобно мнение. Когато се появи албумът от 2018-а г., ужасно много исках да ми хареса. Безброй слушания – никакво емоционално разместване. Когато обаче се върнах на него след няколко месеца, се оказа, че всъщност е остарял прекрасно, интересът ми се засили отново и жадно попивах всяка капка от музиката. Може би това е правилната рецепта за новото творчество на групата. Що се отнася до “The Nightmare of Being”, съдбата му може би ще бъде подобна. Това е най-амбициозният проект на групата до момента. Когато се появи първата песен от него – “Spectre Of Extinction”, която се оказа и първа по ред в окончателната подредба, бях почти разочарован. Огромните ми пристрастия отново изиграха роля, като ме караха да се връщам към песента многократно. Не ми допаднаха вокалите на Тomas Lindberg, звучаха ми твърде еднообразни и неестествени. С втория сингъл беше горе-долу същото. Когато обаче излезе “The Fall Into Time”, бях наистина заинтригуван и радостен, че чувам нещо по-смело от състава. Оркестрациите стояха като приятни украшения около растящото напрежение с напредването на песента. С тази песен групата посяга към доста по-прогресивно звучене. Изненадващ басов риф, смесен с ненатрапчиви мелодии. Източно звучене, идващо от главния риф на песента. Кръгова композиция, започваща и завършваща с атмосферичен риф. Едно от най-добрите неща, на които е способна тази банда, е именно предаването на автентична атмосфера, с на пръв поглед семпла мелодия на китара, във всеки един от албумите. Спомнете си само “Der Widerstand” – убийствена интродукция за начало на концерт. В “The Nightmare of Being” има доста такива моменти. Заглавната песен започва по подобен начин. В различни интервюта групата споделя, че има интерес към класическата музика, като тези полифонични елементи са заимствани именно оттам. С напредването на парчетата нещата започват да стават все по-интересни. Изглежда синглите, които бяха пуснати предварително, са подбрани грижливо, за да те подготвят за това, което следва след третата песен. Започва любопитното, започват и Големите надежди. “The Garden of Cyrus” е най-различното от досегашните рожби на групата. Саксофонът определено не е новост в тежката музика, но при At The Gates би могло да се счете като такава, при това нелоша. “Touched by the White Hands of Death” ни връща към рифовете през една октава, така характерни за мелодичния дет метъл. А това, което се случва в последната третина от песента, е прекрасно. Срещу теб се появява огромна студена вълна от Северно море – безпомощен си и ти харесва. Дори само заради този момент си заслужава да изслушате албума. А с “Cult of Salvation” идват още подобни моменти. Тук групата посяга към съседната маса с блека, отхапва нужното и сяда обратно. Тази песен ще остане в сърцето на всеки почитател на групата. Вокалите са разнообразни: смазващи китарни мелодии и солиден мелодичен мотив, който те преследва през цялото времетраене. Прекрасно е. Може би най-различната композиция в албума е “Cosmic Pessimism”. Китарите са редуват в ненатрапчиви, динамични мелодии, докато върху атмосферичния инструментал се изсипват думите на Tomas. Дълбокият, рафиниран от времето глас, е доста приятен. Основа тук е едноименната книга на Юджийн Такър, изследваща различните форми на песимизма чрез афоризми, поеми в проза и други кратки текстове.
“We seem to speak only in the imprecise geometries of black volcanic sands
Huge, impossibly regular shapes of rutted charcoal rocks hover above us
As if waiting”
Изключително въздействащ е текстът на песента, налице е и прелестен риф към края ѝ – всичко необходимо, за да бъде оценена подобаващо. Финалът на албума също е силен. Сбор от мелодични китари, леко досадно соло и чудесен завършващ риф. Песента се лее меко като течност, въпреки опитът за излишно удължаване. Определено можеше да бъде по-хубаво.
В някакъв момент човек усеща пренасищане от вокалите. Почти във всички парчета те звучат еднотипно. Да, има я меланхолията, характерната бленда на Lindberg се усеща, но просто нещо не е както трябва. Не смятам, че това е въпрос на възможности и възраст, особено след като имах възможност да слушам групата на живо – всички звучаха впечатляващо. Липсваха ми и по-адекватни преходи между акустичните инструменти или оркестрации и същинските части на песните. Всяко започване след въпросните интродукции идваше твърде рязко, като откъснати и залепени с евтино лепило и молитви.
За щастие групата продължава развитието си – музикално и смислово – в правилната посока. Албумът е достатъчно различен от предходния, но следващ цялостния им път. Радващо е, че продължават да предлагат различен прочит на актуални проблеми. Радващо е, че продължават да въвеждат в творчеството си други произведения на изкуството. Човек би могъл да разшири значително емоционалната си интелигентност, социални познания и обща култура, ако се потопи дълбоко в творчеството на At The Gates. Това е група, която е дала толкова много на всички ни, че дори несигурните им стъпки напред се приемат с овации. С овации приемаме и “The Nightmare of Being”, защото е амбициозен, нюансиран, смел, изпълнен с класа и величие, защото е At The Gates.
