Три десетилетия след създаването си, Skepticism остават единствени и неповторими. Мнозина са опитвали да пресъздадат разпознаваемото им звучене, но до момента успешен опит не е налице. Само една група е способна да звучи толкова погребално, толкова обречено, но в същото време толкова възвисено и духовно. Финландският квартет, останал непроменен от сформирането си до днес, е придобил легендарен статут в най-мрачните проявления на метъла и това съвсем не е случайно – няма по-точна дефиниция на фюнеръл дуума от Skepticism и емблематичния им дебютен труд “Stormcrowfleet” от вече далечната 1995-а година.
През 2021-ва създателите се завръщат с “Companion” – може би най-разчупения албум в дискографията им. Това е първо издание от 2015-а насам, когато светът беше помрачен от записания на живо и не особено добре приет от феновете (за пръв път в историята на групата) “Ordeal”. След това Skepticism изпаднаха в типичната както за себе си, така и за повечето фюнеръл дуум банди летаргия. Макар и да се прокрадваха някакви съмнения, главният въпрос беше не дали, а кога легендите ще се събудят отново.
И ето ни днес. Всичко си е все същото – църковната погребална атмосфера, оглушителният меланхолично-злокобен орган, смокингът и, разбира се, разпръснатите навсякъде бели рози. Кънтежът на барабаните е по-оглушителен от всякога. Ударните са изключително важен елемент от музиката на Skepticism. Специфичното при тях е, че Lasse Pelkonen свири със соло барабан без пружини или вместо него ползва някой от страничните томове. Така ритъм секцията придобива по-оркестрален вид, а задължителните обертонове са фундаментът на неподражаемия звук на Skepticism. Инженерът Nino Laurenne от Sonic Pump Studios, натоварен със записите на “Companion”, е трябвало да се съобразява с всичките тези детайли, колкото и странни да са те спрямо разбиранията на съвременната тонрежисура. Ето за какъв гигантски авторитет говорим.
Началото на “Companion” е страховито и съвсем неиронично може да накара всеки фен на групата да изцъкли очи ужасено. “Calla” е… прекалено бърза. За стандартите на Skepticism това може да мине за спийд метъл. Но пък, по дяволите, звучи страхотно. Не само темпото я отдалечава от фюнеръл стила, но и клавирите, които идват някак окриляващо, вместо да налагат тежка отчаяност и безнадеждност. Обаче това не е проблем – макар и да звучат погребално, Skepticism никога не са били най-депресивната група в метъла. Всъщност “Calla” е свежо начало, което показва развитие и зрялост.
След това вече всичко се нарежда както трябва. “The Intertwined” градивно забавя темпото и преминава в далеч по-минорна гама. Пиесата бавно и величествено се разгръща, а в средата китарата и клавирите дават възможност на нискотоновите клавиши на пианото за кратък момент да изградят нужната пространственост само за да могат останалите инструменти да връхлетят отново с още по-мрачни окраски.
“The March of the Four” е класическият Skepticism, който феновете обожават. Това е песента, която описва перфектно всичките отличителни белези на фюнеръл дуума. Бавна, тежка, епична, но в същото време впечатляващо мелодична. Най-дългото произведение в албума – 10 минути. Да, кратко е за жанра, но Skepticism по някакъв начин винаги са успявали да пишат къси, за сметка на това перфектни песни. “The March of the Four” се доближава най-вече до ранното творчество на групата и няма да ти е трудно да си го представиш като част от траклиста дори на самия “Stormcrowfleet”.
“Passage” продължава с интересното и нетипичното. Творбата съдържа най-близкото до метъл риф китарно свирене. Това е най-тежкото попадение на Skepticism от “Farmakon” (2003) насам – можеш даже, представи си, да куфееш на него. В един момент вокалите на Matti Tilaeus стават толкова екстремно ниски, че загубват човешката си същност. Музикантите изключват меланхоличния елемент и се потапят изцяло в агресивни води – нещо, с което сме свикнали при презокеанските групи като например Evoken. “Passage” показва, че Skepticism могат да са и зли. Няма как да отречеш, че и това амплоа им отива.
“The Inevitable” омекотява звученето. Органите са заменени от струнна секция, а въведението е изпълнено от акустична китара. В тази песен са най-забележими експериментите на групата с различни видове темпо. Skepticism никога не записват с клик тракове, а залагат на вътрешния си ритъм. Това е изключително трудно, особено когато свириш толкова бавна музика. Инструменталистите са достатъчно опитни, за да знаят, че да поддържат едно темпо през цялото време без да ползват метроном граничи с невъзможното, затова приемат промяната в скоростта като нещо естествено и вместо да се борят с нея, я прилагат в своя полза.
За финала музикантите запазват най-хубавото. “The Swan and the Raven” е галантна симфония и най-добрият възможен завършек на този великолепен албум. Когато не поддържа ритъма, китарата се впуска в мелодична надпревара с клавирите. А когато всичко постепенно се забърза и достигне кулминацията, Skepticism умело и внезапно забавят темпото, влизайки в новата фраза с брутална тежест. “The Swan and the Raven” е съвременна класика и със сигурност ще бъде запомнена като една от най-силните композиции в по-новото творчество на финландските легенди.
С шестте си невероятни пиеси, “Companion” е повече от блестящ начин Skepticism да се събудят от дългия си сън. Квартетът бележи завиден прогрес в развитието си, а шестият му албум гордо може да застане до останалите записи като носител новото и на старото, но най-вече – като впечатляващо произведение на изкуството от една от най-самобитните групи в метъла.
