Понякога в живота става така, че изкуството се явява по-голямо от хората. Meshuggah с години създават произведения, по-големи от нас. Това едва ли е умишлено търсен ефект – просто музикантите в групата са така устроени. Или може би сме свикнали те да бъдат такива, кой знае. Във всички смисли на думата „големи“.
Meshuggah e митологема. В годините на естетико-социалното ми съзряване, всяко едно споменаване на тази банда носеше след себе си редица обяснения. Сказки за забележителни музикални тонове и размери. Стигнеш ли до тази група, вече нещата отиват в съвсем друга посока. Появяват се нови пространства, огромни и необятни, които въздействат по съвсем друг начин на слушателя. Първият сблъсък с тях може да те опустоши напълно. Ако проявиш достатъчно търпение, за да вникнеш по-навътре от гръмовните тонове, нещата стават още по-забележителни. Те имат собствен остров по течението, на който разгръщат в цялост мисли и усещания. Вълната, идваща от други групи като отговор на тяхното творчество, също е в подобаващи размери. Всеки може да се сети поне за три или четири състава, повлияни почти до пълно подобие от Meshuggah. Когато и да се докоснете до Meshuggah, всякога ще бъде рано.
Важно е да се споделят няколко идеи, които лежат в основата на огромното международно признание на шведите. Премереният авангарден поглед към музиката е първото нещо, с което започваме. Нищо не е крайно революционно и напредничаво, за да звучи неуместно. Всичко, което групата създава, идва в точно определен момент и в точно определено количество. Точно отмерено в творческата им везна. Втората опорна точка е идеята за интензивна кореспонденция между усещания и точно изчислени тонове. Музиката им може много лесно да те пренесе някъде, да създаде един определен тип усещане за безпътица, дори страх. Но всичко това не идва в сурова заповедническа одежда, а идва вплетено във всеки един изсвирен тон, всеки единичен перкусионен звук. Бавно се разпространява в нервната система, необратимо и непоколебимо. Не мисля, че има нужда да се обръща внимание колко всъщност висок стандарт поставят Meshuggah при създаването на своята музика. Изключителен професионализъм – дори и при писането на песни, всичко изглежда подредено, навременно и точно.
Дискографията им е достатъчно голяма, за да разгърне честотата на музикални предизвикателства, които витаят около тях. Съвсем спокойно може да си подберете един албум от тяхното творчество, след което да вниквате в него с дни и седмици и накрая да си направите съответните изводи от резултата. Аз го направих, като в продължение на две седмици си припомнях “Nothing” (2002), чакайки новия запис. Чудато и полезно преживяване. “Nothing” е фундаментален за цялата екстремна музика. Ще спра дотук с думите за дискографията, защото ако се спуснем по-дълбоко в заешката дупка, не знам дали е възможно да се върнем обратно след това.
Immutable
С оглед гореспоменатите неща, ново издание на Meshuggah е повече от събитие за музикалната сцена. То е очакване на нов стандарт. Очакването за този албум не прави изключение. Въпреки факта, че първата песен, излязла като сингъл, ми се стори безлична, все пак поддържах големи очаквания към албума. И до момента смятам, че “The Abysmal Eye” е една от по-непредизвикателните песни тук. „Immutable“ е най-продължителният труд на групата, цели 68 минути. Излезе на първи април чрез Atomic Fire Records, дом и на други величествени имена от световната сцена. Звукът в него е доста по-мек и изчистен от този на предшествениците му. Това допринася за една по-особена атмосфера през цялата творба. Усеща се като разходка в приказна гора, която порицава всеки дръзнал да смущава упокоя на околните.
“Broken Cog”, втората клипирана песен от “Immutable”, може да послужи като въведение. Увличащо и монотонно задава встъпителните моменти и открехва вратата към това, което следва. Пример за споменатата вече премереност. Вокалите започват с подобие на шепот и преливат в характерните за Jens Kidman тежки ревове. Темпото остава същото до края. Във втората част на парчето се прокрадват все по-тежки, ниски и тягостни тонове. Навлизаме в това, за което дойдохме. Прескачам “The Abysmal Eye”. “Light the Shortening Fuse” е вторият сингъл преди излизането на цялото произведените. Това беше песента, която отговори на високите ми очаквания към групата. Получаваме нещо типично за тях, подправено с ново звучене, стакато. Композицията не ти оставя време да поемеш въздух, върлува и се блъска из пространството като блуден дух. В последната ѝ част не се чува нито един удар на чинел, което сякаш доставя още един допълнителен елемент към хаотичната атмосфера. “Phantoms” има страхотен встъпителен риф, който се доразвива и с напредването ѝ. Деликатно и постепенно, без резки и неуместни смени. Всичко се движи на една и съща скорост, постепенно расте и стига до третата минута на песента, когато тя кулминира в апокалиптичен стон от китарата на Fredrik Thordendal, примесен с удивително участие на Tomas Haake зад барабаните. Може би тук някъде приключва първата и по-встъпителна част от “Immutable”.
“Ligature Marks” започва с приглушен и апокалиптичен риф. Изпълнена е с мелодии, които остават в съзнанието на слушателя, докато в последния куплет кулминират. Разходката продължава и става все по-сумрачно. “God He Sees In Mirrors” пък се усеща като нещо, което изсмуква всичкото количество живина от теб, прекъснато от изумително соло, след което започнатото се довършва. Особена симбиоза между тотален хаос и смирен ред. “They Move Below” е изцяло инструментална композиция, която с началото си затвърждава атмосферността на целия албум. Тази песен дава началото на най-силната част от творбата на Meshuggah. Получава се плавно преливане, въпреки обема от музикални тонове, които слушателят е получил. Наслагването на инструменти не е характерно за състава. Започва да се прилага от предходния им албум и като че ли на моменти е прекалено. “Kaleidoscope” изумява със солото си и е една от песните, на които трябва да се обърне най-сериозно внимание. Малко преди третата минута от продължителността ѝ, се появява невъобразим дори за тази група риф. Не знам какви неща трябва да познаваш, за да композираш нещо подобно. Следва инструментал, както и “I Am That Thirst”, която звучи безлично, не успях да открия необходимата дълбочина в нея още от по-ранното и излизане. Въпреки това финалната ѝ част е доста по-прогресивна от всичко останало в записа. “The Fautless” е шедьовър. Сякаш се опитваш да избягаш от най-злокобните човешки емоции, съзнавайки, че това е невъзможно. Смазващи китарни партии, луд брътвеж на разгневено скандинавско божество. Финалът отново е инструментален, но преди него идва “Armies of the Preposterous”. Изпълнена с прогресивни моменти и константната класа на Jens Kidman. Със сигурност текстовете в целия албум са повлияни от разразилата се пандемия последните няколко години и последствията от нея. Тук музикантите от групата отново са се постарали да съблазнят всеки слушател с едно много разнообразно произведение. Многозначителните смени на инструментални линии могат да влудят и най-смирените сред нас.
Генералната идея зад “Immutable” сякаш е омекотяване на обострените звуци и изглаждане на някои по-крайни форми. Не съм сигурен как ще остарее с времето, защото каквото и да се каже тук, това произведение изисква много обстоен и прецизен преглед. Това важи за цялата дискография на Meshuggah – трудносмилаема активна маса от недостатъчно познати химични съединения. Има изключителни моменти, има слаби моменти, които може би са породени от непрестанно търсене на първите. Обемът на албума не позволява да се подмине с лека ръка и обуславя израстване и еволюиране в съзнанието на публиката. С всяко слушане списъкът на новооткрити бижута в него се увеличава. А климатът вътре получава все по-ясни параметри и въздействия. Намираме се в подстъпите на безкрайния и необратим хаос, който може да се избегне само с прецизна подредба.
