Преди пет години Satyricon бяха провокативни със своята визия тип мъжки модели на Гучи. Преди още десет те бяха лидери на норвежкия блек метъл – на прага на “Rebel Extravaganza”, необикновения им четвърти албум, с който практически стигнаха фазата пост-Satyricon. Оттам нататък поеха по обратния път, насочвайки се към нещо, сравнимо с първобитно-общинния строй. “Mother North” отдавна си е отишла, но с издаването на “The Age Of Nero” Satyricon уловиха един не по-малко студен звук – черен рокендрол, изсвирен от машини в човешка обвивка. А сега, с предстоящото издание на техния първи, да се надяваме и последен, едноименен албум, всичко свързано със Satyricon автоматично ще бъде споменавано в минало време. Например: Satyricon бяха Satyricon. Преди да се появи “Satyricon”.

Разбира се, за мнозина това се случи още с “Volcano”, или в по-добрия случай “Now, Diabolical”, но новият запис действително е моментът, когато (предимно) Satyr (но) и Frost напълно се откъсват от реалността, обричайки се на онзи вид творческо и стилистично блуждаене, което гарантира психически деформации. Атмосферичната “Tro og Kraft” се възползва от меланхолията на основния си риф, вмъквайки прог-рок психеделия, аналогична на последния Opeth, но след нея се ниже серия от невдъхновени песни, кулминираща с ужасяващия поп-рок на “Phoenix”. Серията не е прекъсната от “Walker Upon The Wind”, първото блек метъл парче на Satyricon от векове, което е толкова шаблонно, че минава, без дори да си разбрал за събитието. Мръснишкият блекендрол на “Necrohaven” и второто блек метъл парче на Satyricon от векове, “Ageless Northern Spirit”, отбелязват значително подобрение с много по-непринудено, нихилистично и мизантропско отношение. Но накрая “Satyricon” си остава тъжен албум – жалната изповед на група, която отдавна е изгубила пътя към вкъщи.