Много е приятно, когато обложката на даден албум не заблуждава. Още при вида на картината на Sami Makkonen ти става ясно, че Insomnium този път удрят в десетката, въпреки че естетиката по принцип винаги е била силна черта на тази група. Девойката в центъра, изобразяваща част от кръст, дървената къща в горната половина и тъмните бои по периферията създават особена дарк уестърн атмосфера, нетипична за творба на музиканти от далечна Финландия. Но цялата концепция се връзва перфектно. Американската готика съпътства лова на вещици от XVII в., но тези процеси са сериозно застъпени и в европейската история по същото време. Нещо повече, освен религиозните сблъсъци, в Скандинавия се шири безбожен глад, погубил мнозина животи. А какво по-добро вдъхновение за метъл албум от една останала в историята човешка трагедия?
Макар че звукът на Insomnium е добре познат и вече е трудно за група с подобна история да изненадва слушателите си, началните ноти на “Anno 1696” подсказват, че квинтетът този път ни е подготвил преживяване, на което не сме ставали свидетели до момента. “1696” започва едва ли не като сингъл на Shawn James – атмосферични акустични китари с мрачен уестърн мотив. Изведнъж Скандинавия и Северна Америка стават много по-близки от това, което географията и културологията си позволяват да описват. Малко след началото на втората минута започва постепенна градация, прерастваща във вече познатата стихийна виелица, на която само Insomnium и шепа техни колеги са способни.
“Anno 1696” не е албум, чийто създател можеш да объркаш лесно. Напротив, перото на Markus Vanhala и Niilo Sevänen e разпознаваемо отдалече. Детайлите са елементът, който впечатлява всеки път при изданията на финландците. Квинтетът не си поплюва да разтяга жанровите граници и да ги прекрачва по всяко време. “White Christ” се доближава до звученето на късните Rotting Christ (защо ли). “Lilian” е праволинеен атмосферичен мелодет, какъвто само финландска банда може да изсвири. Същото се отнася и за “The Witch Hunter”, която обаче има чисти припеви, внасящи известно количество светлина в звука, а появяващите се от време на време речитативи в куплетите напомнят за дет/дуум изпълнители като Swallow The Sun. Почти навсякъде присъстват акустичните китари – ако не в интродукциите, то със сигурност в някой обособен за тях пасаж.
И ако останалите композиции са просто страхотни, то “Godforsaken” надхвърля всички възможни суперлативи. Като че ли от нищото Insomnium ни стоварват феноменален шедьовър, изпипан до съвършенство. Безспорно магията на записа е в копринения глас на Johanna Kurkela. Това вероятно е най-силното ѝ изпълнение, познато на метъл сцената, макар и от години да изпълнява творчеството на всепризнатия Tuomas Holopainen в Auri. А в случая без капка превъзнасяне можем да говорим и за едно от най-силните произведения в дискографията на Insomnium. Забележително постижение, предвид дългата им кариера.
“Anno 1696” е почти перфектен, въпреки че критерии за определяне на изкуство за перфектно не съществуват. Макар и също много силна, “Starless Paths” можеше да е с две минути по-къса. Подобно съкращение нямаше да я ощети по никакъв начин. “The Rapids”, от друга страна, си заслужава седемте минути и половина – меланхоличен и грандиозен финал на едно наистина впечатляващо издание. Едва ли някой е очаквал, че след колосалния “Winter’s Gate” (2016) и изкования от традициите “Heart like a Grave” (2019) финландците ще ударят отново толкова силно. Е, Insomnium го направиха.
