Не е шега работа да си лидер на цял един жанр – погледите на публика и критика постоянно са вперени в теб в очакване да прокарваш нови коловози и да разчупваш тенденции. Когато действително го правиш, това е съвсем закономерно, а когато се проваляш, върху теб се изсипват всевъзможни хули. В това отношение Morten Veland вече е гърмян заек. След като преди две години нагази в блатото на модерния метъл заедно с подопечния си състав, сега той прави обратен завой и се впуска в изследване на вдъхновения от една златна епоха.
За съжаление, и този път експериментът не е особено успешен. Прегърнал идеята, че ретрото е новото модерно, “1977” залага на основа от осемдесетарски поп-рок, гарниран с простовата рифовка и щедра доза синтуейв влияния. Също като в злополучния “Riddles, Ruins & Revelations”, оркестрациите са еднопластови и минималистични, а аранжиментите са преднамерено елементарни, уж в услуга на песенното начало. Както подобава на избрания исторически период, всичко тук се върти около припевите, но нито те са достатъчно грабващи, нито това, което ги заобикаля, е твърде съдържателно.
Ако не друго, новият запис на Sirenia поне звучи хомогенно, което трудно можеше да се каже за предшественика му. Наистина, в лъскавата му съвременна опаковка не се открива кой знае каква симфоничност, за готик метъл да не говорим. За сметка на това, фокусът е поставен почти изцяло върху вокалистката Emmanuelle Zoldan, която, без да се изсилва в оперен маниер, прави едно доста прилично и непосредствено представяне. Композициите са кратки и изградени по един и същ предсказуем шаблон, подхождащ повече на Amaranthe и Beyond the Black, отколкото на норвежката институция. Разбира се, сред тях се срещат епизодични проблясъци като бластбийтовете във “Fading to the Deepest Black”, семплата красота на “Dopamine” и няколкото страхотни сола на китариста Nils Courbaron, но фактът, че кавърът на Tanita Tikaram с “Twist in my Sobriety” е най-запомнящото се изпълнение тук, говори предостатъчно.
“1977” е приятен, но неангажиращ албум, който остава далеч от епичното внушение на класики като “At Sixes and Sevens”, “An Elixir for Existence” и “Perils of the Deep Blue”. Отказът на Sirenia да тъпчат на едно място е разбираем и дори достоен за възхищение, но имаме основания да очакваме много повече от тях, що се отнася до качеството на самата музика.
