Сигурно се питате какво дели Necrophobic от бандите-копелета на Dissection. Говорим си за бездна, съизмерима единствено с усилията, вложени в дългогодишна история на постоянство и отдаденост към музиката в полза на първите. При все че оглавяваха фронта на шведския дет и блек метъл рамо до рамо с покойния Jon Nödtveidt, Necrophobic останаха в сянка и не достигнаха комерсиалния успех на съотечествениците си Watain (въпреки преднината от десетилетие). Именно отцепничеството им позволи да останат незасегнати от фактори като натиск от лейбъли и преса, раждайки шедьоврите “Darkside” и “Hrimthursum”.
Вълненията около групата рядко са повод за особена гордост. Скорошният разрив не прави изключение - обвиненият в домашно насилие вокалист Tobias Sidegård бе своевременно отстранен и докато феновете избираха страна в назряващия скандал, решението на шведите помрачи появата на седмия им албум. Едни предричаха края на групата, други спекулираха с възраждането на Dismember (заради напусналия по-рано китарист Robert Sennebäck) и сякаш никой не чу истински завета на Necrophobic. А те често имат последната дума.
“Womb of Lilithu” започва оттам, където ни остави “Death to All” преди четири години. Още преди симфоничното интро да добие плашещо Borgir-ски привкус, групата набързо ни връща обратно на земята – или дълбоко под нея, съдейки по нехуманните звуци в “Splendour Nigri Solis”. Няма съмнение, че слушаме албум на състав от висш ранг, какъвто е Necrophobic. С почти досадна лекота, те събират хеви, траш, блек и дет елементи в нечестива закваска, компенсирайки донякъде прекалената дължина на албума. Стържещи рифове, тътен и инфернални крясъци се превръщат в саундтрак към учебник по демонология – “Furfur”, “Asmodee” и “Marquis Phenex” ни срещат със скромна част от изчадията на Лилит, илюстрирана като мрачна богиня с доста перверзен усет за естетика. Техничарските сола отстъпват пред атмосферични пасажи и чисти вокали в окултната “Opium Black”, а злокобният Хамънд в “Infinite Infernalis” оповестява последния кървав ритуал за вечерта.
…или завинаги. Макар че задачата им е привидно изпълнена, Necrophobic са на кръстопът. Дали текущата им метаморфоза е последна, или подготвителна фаза от предстояща инвазия? И в двата случая, “Womb of Lilithu” е рядък пример за баланс между агресия и мелодичност. Перфектното оръжие.
