Явно не само часовници се произвеждат в Швейцария. Тази година на бял свят се появи поредното чудновато творение на мултиинструменталиста Vladimir Cochet, един от най-иновативните блек експериментатори, който отново сам самичък е сътворил сякаш от нищото новото си екстремно вълшебство – “Carriers of Dust”. Синтезирано само в четири героично дълги песни е цялото мелодично очарование, което агресивен и брутален блек може да понесе, без да загуби първичността си. А комбинацията е повече от омагьосваща. Учудващо е, че подобен нискобюджетен проект може да се превърне в безупречен блек шедьовър. Mirrorthrone е поредният едноличен проект на Vladimir, който ако подхожда толкова блестящо и креативно към творческия процес и занапред, наистина не се нуждае от каквато и да било помощ. Винаги съм посягал с известна доза скептицизъм към подобен род албуми заради обичайно плачевната продукция. При “Carriers of Dust” всичките ми притеснения бяха разбити на прах още с началните ноти на откриващото парче “A Scream to Express the Hate of a Race”. Посрещат ни могъщите и зловещи звуци от орган, наподобяващи демонична меса. Сякаш без предупреждение нахлуват издържани в чист блек стандарт болезнени писъци, комбинирани с внушителни барабанни атаки. Бях поразен, когато открих, че всъщност ударните партии не са изсвирени, а са програмирани. Този факт е умело замаскиран от демоничната прецизност, с която е композирано и напаснато всичко и не причинява каквито и да било увреждания в звученето. Очакванията за постна и еднотипна творба съвсем скоро се разсейват от симфоничните елементи, които се добавят постепенно и са умело вплетени към общата брутална обстановка. Истинско чувство за обреченост навяват пространните включвания на клавесин, които допринасят за доминиращото бароково изящество. Достойна за адмирации е идеята на Vladimir да замести традиционното пиано с клавесин - надали има друг инструмент, който да притежава едновременно злокобно и авторитетно излъчване и да пасва идеално в инструментариума на всяка по-мелодично настроена блек творба. Сякаш за да се разграничи от обичайните за стила статични, ефирни кийборди, младият швейцарец сменя често настройката на клавирите, звучащи на моменти като струнната, на моменти като духовата секция от симфоничен оркестър. Разнообразният и екстравагантен избор на изразните средства превръща албума в една миниатюрна опера, комплексна и монументална. А след елегантната пауза от чисто вокално многогласие общото впечатление за пълнота и наситеност е окончателно затвърдено. Подобни чисти вокали се срещат и в другите композиции, но са най-широко застъпени в “De l’Echec et de son Essentialite”, където тъжните напявания наподобяват църковен хор. Те обаче не звучат скверно и напрегнато дори и в присъствието на мощните китарно-барабанни атаки. Точно обратното, общото впечатление е сякаш успокояващо и атмосферично, а и в комбинация с грациозните френски текстове, от които са изградени почти всички песни, албумът се изпъстря в старинни и величествени отенъци. В това парче, както и в “Metamorphose”, дет влиянията са далеч по-отчетливи и дори изместват блека на заден план. Vladimir явно е решен да използва всяка възможна минута, за да ни предизвиква в музикален аспект, използвайки все по-неортодоксални методи и комбинирайки все по-многолики подходи. След малко по-задълбочено изследване на музикалния строеж се откриват безспорни следи от влиянието на Satyricon, Deathspell Omega, Bathory, а дори и на моменти се долавят доста фолк мотиви, напомнящи бегло на Moonsorrow. Безспорната кулминация е закриващото, над дватесетминутно “Ils Brandiront leurs Idoles” – грандиозна композиция, която трудно се поддава на разчленяване или възприемане. Най-олдскуул настроените блекаджии биха се зарадвали на наистина първичното и екстремно усещане, което доминира като цяло въпреки честите промени в ритъм или мелодика. Сякаш целенасочено е избегнато многозначителното преливане от стил в стил и вниманието е съсредоточено върху точно определен и статичен музикален дял. Така Vladimir категорично отказва да участва във все по-злободневната надпревара “кой е по-авангарден” и “кой може да съчетае най-много стилове”. Вместо това “Carriers of Dust” е изчерпателен и проникновен разбор на музикалните видения на един напредничаво настроен млад творец, който се е съсредоточил върху точно определена визия и се старае да бъде оригинален в нейните граници. Недейте и да очаквате някаква потресаваща техничност – не че албумът се нуждае от нея, в този си вид Mirrorthrone представлява прекрасно балансиран мелодичен блек/дет, приятно изначален и брутален. Остава само да изчакаме търпеливо за да видим, кога безкрайните опити на Vladimir да привлече вниманието на по-широката общественост ще се увенчаят с успех.