Сред емблемите на норвежкия и световен блек стоят няколко имена, които светят с нечестивия блясък на истински дяволски гении. Надали е нужно да се правят проучвания по въпроса дали Ihsahn е сред тези имена, просто защото на всеки малко по-запознат с екстремната музика в днешни дни е ясно какъв е приносът на този човек за блека. Обречен да бъде свързван завинаги с иконите Emperor (един безспорно завиден имидж), Vegard Sverre Tveitan, познат на света под артистичния псевдоним Ihsahn, участва през годините в няколко авангард, амбиент и дори фолк странични проекта, воден от вечния си стремеж към създаването на разнообразна и идейна музика. Точно този стремеж, който му навлече и доста упреци за отвръщането от строго олдскуул корените на Emperor, е и водещ елемент в създаването на “The Adversary”. Неизбежният интерес към новото творение на един доказал се и опитен музикант беше засилен почти до истерия след подвърдените слухове за събирането на Emperor. И ако “The Adversary” е загрявката за дългоочаквания реюниън, то значи ни чака нещо наистина грандиозно и все така експериментално, което няма да се съобрази със сякаш прекалено настоятелните желания за първичен и брутален блек. Не, творбата е творческият и идеен наследник на последния “императорски” албум – “Prometheus - The Discipline of Fire & Demise” и продължава творческите лутания на Ihsahn, който отново е намерил една прекрасна и плодотворна почва за идеите си. Прогресив блек е може би най-точното определение за албума, но този път с толкова класически, джаз и фюжън забежки, че ако всичко това не беше смесено с почти демоничен усет за красивото, щеше да се получи един неразгадаем миш-маш от звуци. Творбата дори се стреми да добие неокласически облик с натрапчивия си струнен квартет, който макар и да не взривява с бляскавостта на цял симфоничен оркестър, успява да придаде едно авторитетно усещане – тук лирично и изящно, там накъсано и влудяващо, дори нервиращо в най-добрия и блекаджийски аспект на думата. Силно разнообразна и крещящо многолика, творбата отронва пласт след пласт с всяка изминала минута, редуваща на пръв поглед несъвместими ритми и мелодика в една настървена надпревара сама със себе си. Темпото е високо, макар и характерните за блека барабанни канонади да отсъстват, заменени с почти хаотично менящи се партии. Ihsahn e във върхова форма и пее така, както само той си може. Харш вокалите му са злобни и дрезгави, пресечени с емблематичната му пъклена и нечовешка пресипналост, доказващи защо той е считан за един от най-добрите блекаджии в света. “The Adversary” обаче преплита и цял набор от чисти вокали, които може би дори преобладават и са все така емоционални, високи и сякаш наранени. В най-пиковите си моменти Ihsahn напомня дори леко на King Diamond, но като цяло чистите му включвания са кристални и чувствени.

Откриващото “Invocation” представлява и музикално, и текстово злобно призоване на апокалиптичните стихии и е наситено с враждебни блек елементи. Съвсем изненадващо, творбата прелива в акустична интерлюдия, напомняща на тъжен френски шансон, а към потискащите арпежи се добавя елегичното напяване на Ihsahn във влудяваща комбинация, напомняща на опело. “Called by Fire” се засилва към нас с почти хеви/хард-рок риф и многогласов припев, продължавайки в странно джазова интерлюдия, действаща дори успокояващо. Песента е обогатена от прекрасно китарно соло, дело отново на Ihsahn. Всъщност под определението “солов проект” не се крие нищо зашифровано и наистина в “The Adversary” всичко, което чувате (с изключение на барабаните), е изпято или изсвирено от самия Ihsahn. Парчето завършва по същия изненадващ начин, по който е закрито и предходното. Границата е сякаш съзнателно размита и ако не следите за преминаването от песен в песен, може и да не осъзнаете как пътешествието на този приятно хомогенен в разнообразието си албум ви пренася неусетно в различните композиции. И точно това впечатление за цялостност прави от “The Adversary” един завършен албум, с напълно изпипана и ясна концепция за звучене и внушения. “Homecoming” представлява един обуздан хаос от лирични мелодии в сякаш приспивна отмереност, която се простира необезпокоявано от начало до края и прелива дори в “Astera Ton Proinon” – язвително носталгично парче с отчетливи класически белези. Меланхолията се засилва още повече от плачещите китарни изпълнения, скръбно редящи ефирни фрагменти и интерлюдии като основа на музикалния градеж. “Panem Et Circences” и “And He Shall Walk In Empty Places” бележат може би най-ясното избистряне в музиката на Ihsahn на това, което напоследък все по-често взе да се нарича пост-модернистичен блек. Злокобното и шеметно блек присъствие става все по-настървено, но за сметка на това се засилват и засуканите мелодични подплънки в лицето на китари и симфонични наченки. Повече от величествено е епичното закриващо “The Pain Is Still Mine”, не само заради пространната пиано-увертюра, предхождаща пълното развихряне, но и заради сложната и заплетена структура, планирана с впечатляваща проницателност.

“The Adversary” е интелигентно композиран и майсторски пресъздаден под талантливия надзор на Ihsahn. Дори и текстово албумът предоставя предостатъчно причини за възхищение, комбинирайки широк наръч от теми, достойни да задоволят и най-изтънчения вкус. Простиращи се от разсъждения върху цитати от Библията, та чак и до Древен Рим, текстовете на песните са свързани в едно смислово цяло, което е учудващо конкретно, а не препълнено от странен символизъм. Почти няма какво да се критикува в албума и ако продукцията беше с една идея по-добра, това можеше да се превърне в наистина епохално творение. И въпреки че на записа определено му липсва класическата първичност и примитивност на истинския блек, “The Adversary” е едно красиво потапяне в тъмните дебри на един сложен и изискан ум.