Satyricon никога няма да бъдат това, което бяха преди. Това беше първото ми впечатление, първата ми мисъл, след като прослушах новата тава на норвежките крале на блек метъла... или може би вече бивши крале. Не ме разбирайте погрешно, Satyricon все пак са една от любимите ми групи, но този път ме разочароваха. “Now, Diabolical” не е лош албум, но не е и нещо особено, казано по-точно – “средна работа”. И със сигурност не подхожда на специалисти като Frost и Satyr, откъдето и да го погледнете. За жалост изглежда с всяка изминала година Satyricon пропадат с още едно стъпало надолу, но всичко това си е и до преценка. Най-точната дума, определяща албума като че ли е “монотонност”. Монотонност струи от всяко парче, от първото до последното, еднотипни са китарите и барабаните почти през цялото време, едва на моменти се променят, и то като че ли само на йота. Но нека пристъпя към албума.

“Now, Diabolical” - пилотното парче, съвсем не е лошо, въпреки втръсващите еднакви каси и може да се смята за едно от най-добрите в краткотрайния албум на Satyricon (само осем песни са ни подготвили норвежците този път). Още оттук се усеща новата насока, в която са поели Satyr и компания - групата сякаш все повече и повече се ориентира към индъстриъла и загърбва чисто блекарското си минало. “K.I.N.G.” е също нелоша песен, със заинтригуващо китарно соло малко преди края си, а и клипът, който направен по нея, не е лош. Слушам “The Pentagram Burns” и в мен нараства някакво чувство за дежа-ву - мелодията и цялата структура на песента поразително приличат на тези в “Now, Diabolical”; почти същото е положението и при двете последни песни: “Delirium” и “To the Mountains”, въпреки че там само припевите са леко сходни. “The Rite of War Cross” изпъква с по-бързото си темпо, но не достатъчно, за да наруши непреодолимото чувство за монотонност, което вече със сигурност се е създало у слушателя. Освен това сякаш песните са групирани по двойки от приличащи си една на друга, поне до този извод стигнах след известни наблюдения над новото творение на Satyricon.

И за да не бъде ревюто ми само критика, ще допълня, че албумът има и своите силни страни: както вече отбелязах “K.I.N.G.”, “Now, Diabolical” и “Delirium” са нелоши песни, които могат да се слушат известно време, без да омръзнат особено. Но за жалост го няма старият дух на норвежците, няма я тази свежест, това разнообразие, каквито отривахме да речем в “Dark Medieval Times” и “Nemesis Divina” - безспорни шедьоври в блек метъл стила. И въпреки че съм разочарован, гледам позитивно на нещата - кой знае, може би следващия път норвежците ще ни изненадат... но приятно.