Кратката версия е следната: At The Gates направиха нов албум и той рита задници безмилостно. Пълната версия е хроника на най-голямата шведска дет метъл група изобщо – нейният музикален триумф и тотално падение в няколко части. Както и да го гледаме обаче, 19 години по-късно телефонът започва да звъни и, иронично, звъни с “If You Want Blood” на AC/DC. От другата страна е Anders Björler – китаристът и основен композитор на гьотеборгската легенда. И, както се оказва, след цялото това време At The Gates най-после се чувстват комфортно от това да бъдат At The Gates.
Как се стигна до решението да правите нова музика?
Предполагам, че е естествен резултат от реюниън турнето на At The Gates. Прекарахме си страхотно заедно и осъзнахме, че искаме нещата да се случат във всяко едно отношение, така че след едно шоу през септември си казахме: “Уау, това беше невероятно!” и веднага пожелахме да обиколим света. Две години по-късно вече свирим активно – в Америка, Азия, Австралия – и се стремим да покрием цялото земно кълбо. В даден момент осъзнахме, че с нас не се случва нищо креативно, а именно креативният процес е основата за всеки артист. Той е част от мен – просто трябва да пиша музика. Имам нуждата да го правя. Същото важи за всеки един от нас. At The Gates не съществуваше, но във времето никога не сме спирали да се развиваме като музиканти, а и опознахме индустрията много по-добре – нещо, което ни липсваше, когато започвахме. През последните две години обаче прекарахме толкова много време заедно, открихме толкова много за себе си. Открихме и мотивацията да продължим напред.
Предполагам, че сте нарушили някоя и друга клетва. “Никога няма да има нов At The Gates!“ или нещо от сорта.
Да, тези изказвания обаче увиснаха във времето. Но нещата се промениха. Обстоятелствата са различни. Това е нормално. Едва ли ще е проблем за някого, защото ако се обърнеш назад и погледнеш стария период на групата, няма как да се преструваш, че никога не се е случил [смее се]. Това е нещо, което искахме да направим и съответно действително направихме без никакви колебания. Не мислим твърде много върху подобни въпроси. Разбира се, че беше тежко. Беше травматично – една тъжна раздяла. Тогава обаче я считахме за единственото възможно решение.
Прави ли се оказахте?
Сега като се замисля, може би беше леко ненужно. Със сигурност обаче днес имаме доста повече опции.
Какво ви отказа в действителност?
По онова време бях на 22 и в цялата ситуация бяха включени безкрайни драми, както и огромно количество алкохол. Почти през цялото време бяхме адски пияни, докато в един момент не започнахме да добиваме усещане за същинска деградация. Лично аз насочих вниманието си към други приоритети. Исках да направя нещо градивно, например да се върна в училище и да получа някакво образование. Музиката беше важна за мен, но исках да продължа напред. Няколко години по-късно срещнах нови хора и започнах да свиря с тях, така че въпреки всичко музиката винаги е била част от живота ми. В At The Gates имаше сериозни конфликти, спорове, някаква непрекъсната борба помежду ни. С времето тя ставаше все по-ожесточена, така че не ни оставаше друг избор.
Колко радикална стана ситуацията всъщност?
Не сме били истински агресивни един към друг, но напрежението растеше непрестанно. За нас нямаше реална възвращаемост. Реално ни плащаха в бира. Това неминуемо рефлектира върху креативния процес. Не се сещам да се е стигало до физическа саморазправа, но определено имаше разгорещени спорове.
Продължихте ли да поддържате връзка след разпадането на групата?
Известно време не, но няколко години по-късно се срещнах с Tomas [Lindberg], започнахме да ходим на концерти заедно, виждахме се по разни барове и ресторанти. Сещаш се - познатото чувство да се видиш със стар приятел след като цяла вечност сте били далеч един от друг. Първоначално нямахме желание да направим нещо по-специално. Просто искахме да бъдем в тълпата, да бъдем част от фенове. Това се отрази изключително добре на Tomas. Извън At The Gates той придоби стабилност, откри себе си. Стана по-спокоен, по-концентриран, започна да обмисля всяко свое решение много по-внимателно. Беше променен.
Значи Tomas е бил основният агресор в групата преди това?
Всички бяхме твърде емоционални, но като певец и фронтмен, да, той беше изключително експанзивен. Но предполагам, че това е нормално. Бяхме много млади и постоянно допускахме глупави грешки. Подписахме кофти сделка с кофти лейбъл. Изобщо не прочетохме условията – просто взехме химикал и гледахме да приключим по-бързо, за да подхванем пиячката колкото се може по-скоро. С възрастта човек осъзнава значимостта на тези неща, а там, където се намираме в момента... Двете ситуации изобщо не могат да се сравняват. Сега сме по-уверени, по-мъдри.
Тогавашните ви постижения не ви ли накараха да се замислите дали да не си дадете още един шанс?
Никога не сме имали проблем със самата музика. И до ден днешен оценявам онова, което сме успели да постигнем със собствените си усилия. Още обичам “Slaughter of the Soul”, “The Red in the Sky is Ours” и всичко останало, което сме направили, но при мен решението беше лично. Студиото си е студио, но изобщо не се чувствах в свои води с групата, особено що се касае до турнетата. Може би все пак всичко опира до възрастта. Когато си на 20, не знаеш нищо за живота. Не знаеш какво правиш, не знаеш какво искаш. Да, направихме четири добри албума, но оттам насетне не знаехме накъде да поемем.
Предполагам, че сега е доста по-различно.
Много! Правим нещо ново и осъзнаваме, че то се случва тук и сега, но въпреки това постоянно сме с единия крак в настоящето и другия в онези отминали времена, когато записвахме първите си песни заедно. Преоткриваме себе си. Преоткриваме At The Gates – кои сме ние и какво сме всъщност. Аз и Tomas практически написахме целия нов албум. Отново почувствахме вдъхновението. Няма нищо по-вълнуващо от креативния процес, а независимо че повечето от нас участваха в различни проекти след края на At The Gates, не сме изпитвали толкова силно вълнение от 94-та насам.
В този ред на мисли някои биха нарекли “At War with Reality” носталгичен албум.
Не съм особено носталгичен човек. Винаги се опитвам да открия нови начини, нов, различен път. Всичко, към което се стремихме, беше [“At War with Reality”] да звучи свежо и да показва къде точно се намираме в момента. Целта ми е да вървя напред. Естествено, невъзможно е да се отърся от миналото си, от историята ми с At The Gates, The Haunted и т.н., така че е напълно нормално “At War with Reality” да не е чак толкова различен. Носталгия обаче нямаше. Просто дадохме всичко от себе си да направим най-доброто, на което сме способни.
Влизането ви в студиото сигурно е било като някакво дежавю.
Определено не беше нищо ново за нас, защото всички сме продължили с различните си проекти, но, да, когато влязохме в студиото, голяма част от стария материал буквално оживя пред очите ни. Моментално започнах да пиша, да нахвърлям нови идеи и когато имах цялостна конструкция, я препращах към Tomas и Jonas [Björler], за да чуя мнението им, както и това, с което те ще допринесат към нея. Дойдоха идеи за два-три нови албума. Никога не сме били в такава атмосфера. Всеки от членовете на At The Gates е напълно отдаден на групата. Не казвам, че не се е случвало и в миналото, но никога не е било толкова силно. Още в момента, в който имахме три нови парчета от “At War with Reality”, разбрахме, че имаме и сигурен албум. Решихме да го запазим в тайна. Не ни пукаше какво мислят другите, пукаше ни единствено от нашето собствено мнение. Но си спестихме напрежението от големите очаквания и това страшно много ни помогна. Даде ни свобода. Налагаше се да избегнем всякакъв стрес, а и досегашния опит не ни позволява да се нагърбим с чуждите очаквания.
Какво се е променило в At The Gates за тези две десетилетия?
Ние сме това, което винаги сме били. Имаме своя собствена идентичност и на музикално ниво не сме се променили толкова много. Може би просто сме една идея по-добри музиканти, но имаме еднаква визия за аранжимента, хармониите, звука. В този смисъл не сме “прогресирали”, но определено продължаваме да се стремим към новото, към онова, което още не сме опитали. Реално основната разлика е, че сега знаем как да се отнесем към една идея и се стремим да я реализираме по най-добрия възможен начин. Защото много пъти сме прибързвали, но не и сега. Сега е различно.
Чувствахте ли се отворени за експерименти?
Не мога да дам определен пример, но взехме решение, че трябва да бъдем честни спрямо себе си и когато една песен не е добра, автоматично отива в кошчето. Единодушни сме, че песните от “At War with Reality” са силни, така че експериментите идваха по-скоро на етапа с аранжирането им. Всеки един от нас има своя принос към процеса. Междувременно отделихме внимание на старите ни албуми, най-вече на структурата, мелодиите и цялостната атмосфера. До експерименти така и не се стигна, главно защото този път знаехме какво точно искаме и как да продължим “Slaughter of the Soul”. Сърцето ми знае най-добре какво представлява At The Gates. Написах 70% от “At War with Reality” и може би следващия път ще има повече място за експериментиране, но сега предизвикателството беше огромно. Нагърбихме се с отговорността да издигнем мост между “Slaughter of the Soul” и настоящето. Това е голяма отговорност, защото реално сме поставени в ситуация, в която по-скоро трябва да направим продължение, отколкото да поставим едно ново начало в по-широк смисъл. Бъдещето изглежда по-отворено и вероятно ще ни предложи повече пространство за експерименти, защото следващият ни албум няма да бъде сравняван със “Slaughter of the Soul”, а с “At War with Reality”.
И все пак, в “At War with Reality” има някои доста “екзотични” мотиви.
Да, дори сега има някои експерименти – песента “Order From Chaos” например. Никога не съм чувал подобни мотиви от друга група. Цялостно обаче виждам повече възможности в близкото бъдеще. Може би следващият ни албум ще бъде по-меланхоличен и прогресарски, а може би по-екстремен. Все още е рано да се каже. Не зная със сигурност дали ще има нов At The Gates, но засега се наслаждаваме на настоящето, черпим енергия от творческия процес и нямаме намерение да се отказваме. Освен това имаме и готов материал.
Това ли е първият път, когато се чувствате като пълноценна банда?
Това не е първият път, когато изпитваме удовлетворение от групата, но новата ни ера със сигурност е най-добрата и най-стабилната досега. Реюниън турнето е продължителен процес и в хода му добихме много увереност, както и едно усещане за пълноценност. At The Gates отново съществува, а ние влагаме всичко, на което сме способни, това да продължи колкото се може по-дълго, или най-малкото – пълноценно. Изминаха шест години. За тези шест години постигнахме една трайна хармония. Спокойни сме. Остарели сме, имаме своите семейства, деца. Всичко е на съвсем друго ниво. Работата е там, че сме участвали и в други групи, така че сме добили достатъчно опит, за да знаем как трябва да постъпваме. Човек се учи от всичко.
По отношение на лириките “At War with Reality” е крайно нестандартен албум.
Tomas почувства, че има тема, която може много добре да се върже с атмосферата. Става въпрос за магическия реализъм – един изключително креативен литературен стил. Всъщност, това е по-скоро начин на писане. Преди време в Америка е властвала цензурата, а въпросният стил прави всичко възможно да я заобиколи и избегне. Това е цялостната концепция и на “At War with Reality” – Tomas пише по този начин, за да опише нещо съвсем различно. Получава се нещо като триптих. Не бих казал, че албумът има нещо общо с окултизма – по-скоро с езотериката. Цялостната концепция е концепцията за действителността – кои сме ние и защо сме тук. Вечните въпроси. Темите е доста философска, но текстовете са написани със стил и зрялост.
На какво те научи “At War with Reality”?
Че всъщност е напълно възможно да направиш нов албум след “Slaughter of the Soul” [смее се].
Когато човек започва нещо ново, обикновено подхожда с определени очаквания. Какви бяха вашите?
Всички ние сме щастливи от постигнатото. Правим изкуство, а при това положение е невъзможно да задоволиш желанията на всеки. Можем просто да се надяваме, че хората ще оценят “At War with Reality”. Но не и да ги контролираме.
