Никога не сте чували за Evergrey? Тогава е по-добре да изпълзите от затънтеното и непристъпно място, в което сте се крили в последно време. Защото за по-малко от десет години тази шведска банда изнесе поучителна лекция на тема “Как се става легенда в пет стъпки”. И сега налице е шестата стъпка към залата на славата, носеща гръмкото заглавие “Monday Morning Apocalypse”. Очакванията са огромни, а летвата е вдигната до немислимо ниво след трайното установяване на групата на върха на метъл сцената и на Тоm Englund като основна движеща фигура в метъл средите, не само като продуцент, но и като пример за подражание. Как се повтаря успеха от брилянт като “The Inner Circle” – техния предишен албум; как се сътворява нещо ново, което да не звучи банално след него? Отговорът е прост – никак, просто кривваш встрани и правиш нещо не по-малко блестящо, но толкова различно, че да задушиш всички паралели още в зародиш. И точно това е случаят с новото превъзходно попълнение в дискографията им. “Monday Morning Apocalypse” звучи по-пауърски, по-опростено и праволинейно, но не губи и частица от директността, обаянието и силата, присъщи за бандата. За първи път от толкова много време няма промяна в състава между два албума, а разликата в представеното ни е толкова голяма. Но затегнете коланите и се дръжте наистина здраво, защото Evergrey забиват безкомпромисно и там, където ударят, остава белег. Да, истина е, че от високо се пада най-лошо, но за шведската петица това не е опция и те са се устремили с пълна сила нагоре към върха, където им е и мястото.

Албумът стартира без предупреждение с гневен ритъм и семпъл китарен риф в заглавното парче “Monday Morning Apocalypse”. Цялостното инструментално присъствие е почти монотонно и еднообразно, но това, което ни повежда към истинска мелодичност, е гласът на Тоm Englund - той ни подхваща и ни запремята в един шеметен бързей от чувства. Всъщност цялото парче се гради на вокалната линия, а китарния фон придава обем на общото заканително и ядно усещане. “Unspeakable” започва бавно и лирично и продължава със съвсем естествена динамика. Редуват се по-леки с по-стремителни пасажи, а Тоm ни представя своя завиден гласов обхват, който се простира предимно в низините на дълбоките и басови вокали. Следва игривото и приятно наивно “Lost”, което истински ни въвежда в един албум на прогресив икони. Пред нас преминават почти акустични куплети, безгрижния припев и малко по-тежки интерлюдии, всичко това примесено с добре премерено количество клавири и оптимизъм. “Obedience” напомня леко на откриващото парче, но към малко по-агресивното усещане е добавена многопластовост и по-накъсан, ритмичен градеж. Това е може би и причината песента да звучи по-близо до добре утвърдената визия за Evergrey. Следва адреналиновото “The Curtain Fall”, което профучава стремително покрай нас в истински високоскоростен пауър. За разлика от него “In Remembrance” е с по-дълбоки внушения, затрогващо и лирично. Парчето отговаря добре на името си и се доближава и текстово, и музикално до изповед – лична, искрена и сантиментална. Ненужно е да споменавам достойнствата на продукцията, но точно те не могат да се премълчат тук. Tom е истински майстор и знае идеално как да смеси всичко, така че да звучи дяволски въздействащо. Бавно и спокойно албумът прелива в “At Loss For Words” – една от най-силните песни в него. Вокалите звучат малко по-дрезгаво, което както обикновенно придава чувственост на цялото изпълнение, а ефирното соло е достойно попълнение към великолепието на цялата композиция. След кратката интерлюдия на пиано ни посрещат няколко бавни и дълбоки баси, напомнящи за биещо сърце, които откриват моя фаворит за цялата тава – “Still in the Water”. Парчето е като цяло енергично и подвижно, със сложни рифове, но истинска красота му придава припевът, със своя скръбен и потискащ хор. В песента участва и съпругата на Tom - Carina, чието присъствие този път е повече от символично. Ако се изключи малко по-разчупения ритъм на “The Dark I Walk You Through”, парчето е съвсем традиционно и преминава неусетно с клавирна увертюра към “I Should”, което за разлика от повечето песни в албума гради разнообразието си на предимно инструментална основа. Встъпителният риф е разчупен и непредвидим, атмосферата се засилва от ненатрапващи се клавирни включвания и тук-таме футуристични ефекти, а кулминацията е прекрасното соло. Завършекът на албума е баладата “Closure” - скромна комбинация от пиано и глас, логичният край на една преобладаващо тежка и здрава тава.

“Monday Morning Apocalypse” инкорпорира всички аспекти, присъщи за музиката на Еvergrey, но този път не комбинирайки ги всички наведнъж, ами съсредоточавайки се на дадени елементи в отделни песни. Верният фен ще открие пълната гама от емоции, разнообразие и дори инструментална фантазия, стига да прояви по-отворено възприятие и да не изостави албума още преди напълно да е вникнал в него. Стратегията е повече от очевидна – кратки и целенасочени песни, които не оставят много място за развихряне на прогресив трикове, но пък удрят безпощадно и ефектно. Китарната феерия от хармонични дуели липсва напълно, заменена от ниски рифови изпълнения и по-кратки, стандартни сола. И всичко това би звучало като критика, стига да не беше изпипано с присъщия за Evergrey професионализъм и усет. Всъщност, албумът е повече от успешен и се препоръчва горещо на всеки, който е готов да се наслади на едно от най-добрите творения за тази година.