Чук удря пирон само веднъж, точно по главичката и той се забива целият в дъската. Майсторски хвърлен дартс се забива точно по средата на миниатюрното кръгче, което е десятката. Шут от повече от 30 метра от пряк свободен удар влиза точно в горния ъгъл на вратата, от страната, която стената трябва да покрива. С подобни моменти на съвършенство, сътворени от съдбата, може да се сравнява новият албум на Lamb Of God!
В албума можем да чуем всичко, което бандата е изградила като стил в четирите си албума преди това, както и, разбира се, доста нови неща. “Sacrament” е поредната уверена крачка, която Lamb Of God правят в еволюцията си от “Burn The Priest” досега. Още от „класическото” мелодично интро на “Walk With Me In Hell” прави впечатление, че има доста повече мелодичност в звученето на албума. В “Descending” Lamb Of God са доразвили до степен отвъд метъла онова призрачно настроение, което по-рано се усещаше в песни като “Vigil” и “11th Hour”. Първият сингъл от албума – “Redneck”, пък изненадващо много напомня за Pantera. Не само заради рифовете, които като нищо можеха да излязат изпод пръстите на Dimebag Darrel (R.I.P.), но и заради вокалите на Randy Brythe, които напомнят на нещо средно между Phil Anselmo и Chuck Billy. Последното парче “Beating On Death’s Door” доказва, че все пак мелодичността и като цяло по-груув звученето на албума не могат да изкоренят спийд/траш основите на бандата – това е най-яката тупалка в “Sacrament”.
Продукцията отново е на много високо ниво, както беше и при “Ashes Of The Wake”. Този път обаче Machine явно е имал повече свобода на действие и си е позволил някои по-смели експерименти. Главно с вокалите на Randy, които определено са по-сполучливи от всякога преди. В много от песните е използвано наслагване на няколко слоя вокали, което създава впечатление за някакви призрачни хорове. Което пък доста умело се вписва в тематичната концепция на албума. Този път политическите текстове отсъстват изцяло. Вместо това Lamb Of God и специално Randy /или Chuck Anselmo :)/, който пише текстовете, са избрали да обърнат поглед навътре, към личните си демони. Едва ли за някой запознат с бандата е тайна, че Lamb Of God притежават един от най-добрите и иновативно мислещи барабанисти в съвременния метъл в лицето на Chris Adler. Е – Chris отново “блести” зад барабаните. Впечатление правят и солата, които са много повече и много по-хващащи и измислени, отколкото в предишните албуми.
Lamb Of God са успели, прибавяйки повече мелодия, както и по-груув звучене, да обединят в единно творение общо взето всичко, що е метълско на този свят и за пореден път да надминат себе си. Албум на годината!
