Шведски дет метъл, по-чист от метамфетамина на Уолтър Уайт! Това е веруюто на Bloodbath. Споровете коя точно “ера” е най-силната - с или без Mikael Åkerfeldt, или Dan Swanö, или Peter Tägtgren - са приятен, но излишен начин да си изгубиш времето, защото крайният продукт винаги е бил брилянтен. Всеки албум на Bloodbath досега е издърпвал супергрупата нагоре и “Grand Morbid Funeral” не прави изключение. Nyström, Eriksson, Renkse и Axenrot са успели да съсредоточат идейността на “The Fathomless Mastery” и традиционната бруталност на първите два албума в същите компактни 3-4 минутни парчета, а новият вокалист - някой си Nick Holmes от Англия - звучи сякаш най-после е намерил рая. Не само, че зловещото му ръмжене се вписва превъзходно в 11-те песни, но и лепкавите, бавни дуум моменти в тях са се получили страхотно. Дали по естествен път, или Holmes просто е отсякъл “без дуум няма да го бъде”, но резултатът е морбиден.                             

“Grand Morbid Funeral” започва както започва албум на Grave, ако прескочиш интрото. “Let The Stillborn Come To Me” предвещава скоростта и посоката, с които останалите десет композиции се врязват в челото ти. Настроението, най-общо казано, е доста Asphyx, но виртуозността на китарното дуо и уменията на Axenrot не позволяват на Bloodbath да изпаднат в примитивно-епическия стил на холандските колоси, а и Nick Holmes и Martin van Drunen са напълно различни образи. Вокалите на Holmes са бавни, садистично тържествуващи, дори когато са разположени върху резки парчета като “Unite in Pain”. Може би няма да допадне на всеки, че заради стила си англичанинът на моменти звучи откъснат от беснотията, произвеждана от другите, но това не компрометира изпълнението му по никакъв начин. Лавирането между бързо и бавно темпо в песните става с лекота и така, че превключването между двете звучи абсолютно логично.

Освен че е композиран адски старателно, “Grand Morbid Funeral” е изчистен от всичко, което може да мине за пълнеж. Няма нито един колеблив момент, в който групата да не е наясно какво точно прави. Единственият доближаващ се до критика аспект е, че Bloodbath не се възползват от пълния спектър вокални възможности на Nick Holmes. Албумът е доминиран от гробовното му ръмжене и няма да чуете нищо друго. Може би групата е искала да избегне възможните, донякъде неизбежни прилики и сравнения с Paradise Lost? Е, нищо - нека следващия път да им се откъсне от сърцето поне някоя интерлюдия с немъртви чисти вокали. Независимо от това въздържателство, “Grand Morbid Funeral” е убийствен.