"V: Havitetty", или апокалипсиса на северните легенди. Доколко този апокалипсис е край и на какво е край? Дали е експеримент, или ново начало? Къде са границите в търпението на слушателите и къде са границите в изкуството? Все спорни въпроси, породени от петата част на сагата Moonsorrow. На някои съмнения дали това е продължение на "Verisakeet" по отношение на тенденцията за удължаване на песните, както и по-втежненото им звучене, моят отговор е не. Всичко се изчерпва с гореспоменатите прилики, които не са достатъчни, за да свържат двата албума в едно цяло. "V: Havitetty" е израз на нови търсения, както "Verisakeet" е бил посока към нещо ново преди това.

Новият рилийз разгръща една съвсем уникална композиция на песните. На първо място, състои се от всичко две песни и после - начина, по който е изградена всяка от тях. Особено необичайно е дългото интро на първата песен, "Jaasta Syntynyt / Varjojen Virta", и доста по-мрачната атмосфера, която обгръща слушателя. Звуците, на чийто фон започва музикалната прелюдия, пораждат усещането за пропукване на някакъв необятен свят от лед, от който ще се роди нещо ново. До тази представа ме доведе и самото име на интрото - "Jaasta Syntynyt" (Born of Ice). Атмосферата на очакване и напрежение се подсилва от постепенното наслагване на музикалните елементи и все по-силното усложняване на композицията. От шестата минута песента се втежнява и започва част 2 – "Varjojen Virta" (Stream of Shadows), която помита всичко след разчупването на леда. Определени моменти от интрото на "Jaasta Syntynyt / Varjoien Virta" ми напомнят Pink Floyd (за по-голяма яснота, визирам "Hey You") с някаква протяжност и меланхоличност на китарите, макар че атмосферата тук е малко по-мрачна и не толкова абстрактна, а насочена към някакво определено усещане за обреченост. Всъщност, съмнявам се, че сравнението с Pink Floyd е подходящо, по-скоро това би могло да се разгледа като паралел, който потвърждава зрялост и дълбочина на чувствата, а вече не единствено на първичните усещания на езическия дух. Става ясно, че идва краят на нещо, което със сигурност обаче не е край на групата, а начало на един нов поглед върху идеите, възпети досега. И въпреки това Moonsorrow не са загубили от звученето, което познаваме. Втората песен – "Tuleen Ajettu Maa" (A Land Driven Into The Fire), е прекрасно доказателство за това. Тя е доста по-агресивна, със значително количество фолклорни и хорови части, с епични китарни рифове и солидна доза бруталност. Тук се разкрива и връзката между двете песни: "jааstа syntynyt on ajettu tuleen” (what was born of ice is now driven into fire). Какъв по-добър начин да изразиш пълнотата на една идея – огън и лед – крайности, които търсят пътя към единство. Идея, претворена вълнуващо в цялата си сложност чрез музиката. Като прибавим към това и текстовете, пълни с агресия и страст, само една дума би могла да изрази усещането, което оставя албумът след себе си: гениално.