С голямо нетърпение чаках този албум. “Tarot” е заглавието, което испанците Dark Moor са избрали за новата си творба. Както личи от името, тематиката е изцяло свързана с мистерията около картите “Таро” и символиката на всяка една от тях. Китаристът и основен композитор Enrik Garcia споделя, че тази тематика вълнува всички в групата доста силно и от доста време. С песните от новия албум са опитали да намерят връзката между картите, които според тях са отражение на реалността.

Още когато разбрах, че Dark Moor ще записват нов албум, се поинтересувах и разбрах, че типично в техен стил са решили да включат отново много хорове в новите си произведения, което пък в предишния албум “Beyond Тhe Sea” почти липсваше или поне не се забелязваше. Вероятно испанците са усетили, че силата им е именно в правенето на парчета с дълбоко симфонични и хорови примеси от гениалните “At The Gates Of Oblivion” и “The Dark Moor”. Всичко това в новия албум е засилено до максимум. Вокалистът Alfred Romero споделя, че е открил нови граници на своите вокални възможности по време на записите. На повечето места гласът му се припокрива с женски вокали, което напомня много приятно за старите албуми с бившата вокалистка Elisa Martin (Dreamaker, Fairyland, Hamka). Женските съпорт вокали в албума са дело на Manda Ophuis от холандската група Nemesea, а великолепните хорови партии са записани от хор "SINCOPA 8" в състав: Angela Santamaria и Laura Garcia (сопрано), Veronica Saez и Rocio Fernandez (контра-алт), Miguel Angel Navarro и Mario Rebato (тенор) и Javier Pino и David Hurtado (бас). Продуцирането отново е възложено на Luigi Stefanini (Rhapsody, Labirynth, Vision Divine), а забележителната обложка е дело на Derek Gores, работил за групи като Kamelot и Edguy.

Споменах вече, че Dark Moor са се завърнали към духа на по старите си композиции. Това е личното ми и малко пристрастно впечатление от албума. Откриващото интро напомня много и говори достатъчно силно за това. Този инструментал от минута и половина е озаглавен просто “The Magician” и наистина е много подходящ за въведение в един албум или, както се досещате, за концертна интродукция. Второто парче – “The Chariot”, което групата даже пусна в собствения си сайт около два месеца преди издаването на “Tarot”, е много подходящо начало. То е с приятна мелодия и с доста лесно запомнящ се и завладяващ припев. Неслучайно Dark Moor избраха да запишат и клип по него. Тъкмо когато човек затаи дъх след “The Chariot”, началото на “The Star” го смазва. Тази песен силно ми напомня “Eternity” от албума “The Dark Moor”: силно симфонична мелодия в началото и наистина грабваща вокална линия и припев. Още с първите ноти на “Wheel Of Fortune” ме обзе много странно и приятно чувство, че целият албум ще ми хареса. Композицията е идеално продължение на изминалите три: бърза, мелодична и пак с лесно запомнящ се припев, който моментално се набива в главата на слушателя. “The Emperor” е парчето, което може би седи най-високо в албума. Поне според мен то показава точно какво са Dark Moor и доказава, че новият албум не отстъпва с нищо на по-старите им неща. Без никакви угризения бих казал, че това е най-добрата песен в “Tarot”. “Devil In The Tower” е наистина много добра композиция, която много ми напомня на някоя песничка от сaундтрака на “Tim Burton’s The Nightmare Before Christmas” – нещо, което съм засичал пак в по-стара песен, а именно заглавната в “The Dark Moor”. Към края на песента има акапелно пеене, което в един момент става скучно. Това сигурно са го усетили и самите музиканти, защото китарното соло и последният припев след него идват на място, за да завършат правдоподобно песента. “Death”. Заглавието говори достатъчно, за да може човек да добие представа, че не става въпрос за балада. Отново една песен, която наистина “къса глави”. Налице пак са силно симфонични и хорови партии. Припев, който не позволява на слушателя да седи на едно място (аз лично на няколко пъти си блъснах главата в клавиатурата от кеф). “Lovers”: мисля, че беше крайно време за нещо по-спокойно. Както и в предишната песен, заглавието говори достатъчно. Наистина много спокоина и приятна за слушане песничка, на която човек спокоино може да си поеме дъх от всичко това, което го е сполетяло преди това. Парчето е с малко поп звучене, но звучи на място и навреме. “Hanged Man” е като за към край на албум. Песента не е лоша, но на мен ми звучи малко като “пълнеж” за албума. Така и не успя да ми стане любима. Гласът на Manda прави припева много приятен за слушане, което е може би най-силната част от песента. В момента, в който чух първите акорди на “The Moon”, на лицето ми грейна усмивка. Никой не може да сбърка Петата симфония на Бетовен. Навик е на Dark Moor да правят интерпретации на класически произведения, и то с доста голям успех. Забелязахме това и в предишни албуми с “Vivaldi’s Winter” и “Dies Irae”. Тъкмо когато си помислих, че е доста скучно да използваш акордите от Петата симфония през всичките 11 минути на песента, неочаквано започна “Лунната соната”. Наистина щях да се разочаровам, ако не я бях чул в това парче. Гениална композиция - след като свърши, не успях да сваля широката усмивка на удоволствие от лицето си. Единственото нещо, което можах да направя, бе да натисна бутона “Play” и да пусна албума отначало.

За финал бих могъл да кажа, че този запис е едно много добро начало на годината. Засега той заема челно място в моята класация със своята гениалност. Всичките песни оказват много силно влияние със звученето си и начина, по който са подредени в албума.