Не беше случайност, че преди години тръбяха за Sinister като за европейския отговор на Deicide с тяхната яростна, атонална рифовка, бластбийтове до откачане и скверна тематика. И не ще и дума, че “Cross the Styx” и “Diabolical Summoning” са сред най-силните дет метъл заглавия за времето си, допринесли доста за европейската сцена. Оттогава насам, обаче, холандците сякаш лежат на стари лаври и се превърнаха в една от най-непостоянните сред големите банди на сцената. Положението стана малко по-нерозово, когато барабанистът Aad Kloosterwaard застана зад микрофона, а басистът Alex Paul мина на китара по време на “Afterburner”, оставяйки ритъм секцията в ръцете на нови хора, с което като че показаха едни съживени Sinister. A днес, две години по-късно, вече под крилото на Massacre Records, малко като изненада се появява осмото им уродливо отроче, “The Silent Howling”, за да върне окончателно едни от великаните на европейския дет метъл там, където им е мястото.
Това е от тавите, които ти харесват все повече с всяко следващо слушане. А дори първият бегъл преглед те оставя с едно много важно впечатление – комбинацията от доста идеи без претенциозност с повече от изобилна и класна, старошколска бруталност. Нищо от предишните Sinister не е загубено – тлъсти рифове, умерено смесващи набиващо бавно темпо и скоростни резачки, и озлобена мелодичност, караща те всеки момент да очакваш възкачването на Сатаната върху трон от черепи на изнасилени с нож кози-девици. Същевременно са добавени някои относително нетипични композиционни постройки, които дори внасят още бруталност. Трябва да бъде спомената и прецизността, изключителното внимание, отделено на всеки детайл, а това едва ли може остане незабелязано, защото допринася много за звученето - парчетата стават грабващи и запомнящи се от първото слушане и това винаги бива знак за качествен албум.
Интересно впечатление ми направи, след като случайно се загледах, че в последните четири албума броят на парчетата намалява все с по едно, а същевременно стават по-дълги. В “The Silent Howling”, обаче, това направо не се усеща, на фона на откровено слабия “Savage оr Grace”, да речем. Песните са дълги, сложни, с доста елементи и мелодията е малко повече от преди, но парчета като “Republic of the Grave”, “Fortified Bravery”, едноименното и “If it Bleeds…” са истинско доказателство, че Sinister е време да си възвърнат трона на холандската и световна сцена, а в сърцата на феновете такива мелачки няма как да не бъдат заобичани.
Въобще огромна чест прави на Sinister, че имаха цел и я постигнаха, давайки ни такова първокачествено творение. За себе си мога да кажа, че те се вклиниха сериозно в плейлиста ми, а ако това важи за толкова хора, за колкото предполагам, то значи момчетата наистина са си свършили работата.
