“Техничен“, “експериментален” и “прогресив” са етикети, които в днешно време всеки безразборно слага на всичко различно и дори леко кривнало от жанровите рамки в метъла. И сред толкова “технични” групи вече става трудно да отделим тези, които наистина са такива. Затова и музикантите започват да увеличават експериментите – аха да паднат в пропастта на прекаленото. Най-пресният пример за това са италианците Sadist и албумът им “Hyaena”.

Ясно е, че Sadist не са поредната праволинейна брутална метъл банда, но новото им творение не е само експеримент – в него просто има всичко. Като една купа за салата, в която са наблъскани не само всички възможни зеленчуци, но и всякакви луканки, плодове и конфитюри. С други думи, манджа с грозде. Но въпросът тук е вкусна ли е манджата? Предстои да разберем.

Основната тематика и Африканската хиена са загатнати още в началото с животинските звуци и трайбъл мелодиите, вкарани някъде там, измежду всички скоростни рифове и сола. “The Lonely Mountain” започва като дет метъл парче и приключва като Steve Vai, в комбинация с последния Opeth. Е, това нормално ли е? Не съвсем, но и далеч не е най-откаченото в албума. “Pachycrocuta” стилово няма почти нищо общо, но звучи сравнително уравновесено, докато не преминава в странна клавирна мелодия и завършва като китарна джент тресня. Интрото на “Bouki” почти успява да ни спука тъпанчетата, но спира, преди да е станало късно, когато вокалът Trevor прави все по-настойчиви опити да си изкрещи гласните струни. “The Devil Riding the Evil Steed” стартира като детска песничка и прераства в нещо като блек метъл инструментал, а след това в типичния техничен дет метъл, но в допълнение от прочувствена беседа на африкански. Забелязва се и повтарящият се елемент на финал с мелодично соло, а този път след него чуваме и хор. Някой да обясни какво се случва? Някой? Никой. “Scavenger and Thief” е може би единственото адекватно решение в записа и максимално много прилича на хомогенно парче. Изненадите не спират и следва инструменталът “Gadawan Kura”, който звучи точно като балада. И противно на всякаква музикална логика, “Eternal Enemies” продължава все едно нищо не се е случило – племенни елементи, бесни вокали и още по-бесни рифове. В “African Devourers” долавяме и електронна музика. Май само това нямаше до момента. А “Scratching Rocks” е поне на петдесет процента “Bouki”, но едва ли някой би забелязал сред цялата какофония от звуци. Закриващата “Genital Mask” е поредната песен, която няма начин да се обобщи в един стил. Дежа вю! Ето го пак, същото солото от предните песни! Или май не беше същото? Но няма значение, защото най-сетне идва най-хубавото от албума – тишината след него.

Изводът е, че манджата е вкусна, когато не е пресолена. А “Hyaena” е една от най-пресолените манджи на 2015-а година. Затова – консумирайте с удов... мярка!