Колкото и преувеличено да звучи, напоследък дори един от най-креативните жанрове в метъла започна да се изчерпва. Съвсем не заради липса на групи, а защото вече рядко някоя прогресив или технична метъл банда успява да покаже нещо различно и ново. И, разбира се, годно за слушане. Въпреки това, сред морето от еднообразие винаги изплува някое изключение. Тази година едно от тях е Born оf Osiris – една от по-новите групи в жанра, която досега твърде колебливо търси мястото си на сцената, но със “Soul Sphere” може би го открива. До този момент студийните им албуми се състоят от успешния дебют “A Higher Place”, средно добрия “The Discovery” и силно противоречивия “Tomorrow We Die ∆live” и точно преди да сме им лепнали етикета “поредната не-е-кой-знае-какво банда“, се появява “Soul Sphere”.
Различното този път е, че Born of Osiris развиват успешната си формула от миналото в нещо, което излъчва постоянство и сигурност и прави албума запомнящ се без излишни експерименти. “The Other Half of Me” започва тежко и мелодично, а вокалните партии на Ronnie Canizaro звучат по-уверено от всякога. Красиво соло, приятни и технични рифове – всичко започва повече от добре. В “Throw Me in the Jungle” се появяват и чистите вокали, които не само че не са дразнещи тип Bring Me The Horizon писъци, но и се набиват в главата и ни карат да си тананикаме заедно с Joe Buras. Следващите “Free Fall” и “Illuminate” не предлагат нищо гениално и нечувано, но са достатъчно добри и затвърждават усещането за постоянство. Макар “The Sleeping and the Dead” да клони повече към деткора, отколкото към прогресив метъла, се вписва идеално в цялостната концепция. Същото е и с “Tidebinder”, в която колкото тежки са харш вокалите, толкова лигави са и чистите, но се постига изненадващо приятен баланс. Следващите две песни продължават атаката от технични рифове, без да напрягат и отегчават, а в може би най-разчупеното парче в записа – “The Louder the Sound, the More We All Believe” – чуваме и много електронна музика. В последвалата “Warlords” темпото постоянно се променя, а в “River of Time” отново се появяват електронните мелодии, примесени с деткор елементи. Финалната “The Composer” едно своеобразно обобщение, в което присъства всичко чуто досега, с допълнение от Meshuggah/Gojira инспирирани рифове и дъбстеп мотиви, които добавят и нужната нотка експеримент.
Обективно погледнато, четвъртият албум на Born of Osiris не е нищо сензационно и иновативно, но притежава всичко необходимо, за да се измъкне от рамките на посредственото. “Soul Sphere” успява да пропъди съмненията, породени от предшественика си и със сигурност би бил по-адекватното продължение на “The Discovery”, но важното е, че се появява навреме, преди американците да са кривнали твърде надалеч от правия път.
