Phantasma. Творение на въображението. Една илюзия, превърнала се в реалност и оправдала всяко очакване. Или иначе казано – “The Deviant Hearts”.
За тези от вас, които за пръв път чуват името Phantasma, следва кратко представяне. Това е нов проект, създаден от Georg Neuhauser от Serenity. Мултиинструменталистът и вокалист Oliver Philipps (Everon) се присъединява към идеята и не след дълго липсващия глас към мелодията запълва очарователната Charlotte Wessels, позната ни от Delain. Заглавието на албума никак не е случайно – лирически той е базиран и черпи вдъхновение от дебютната книга на Charlotte “The Deviant Hearts”.
“Life is nothing like a grand symphony.” С това послание ни посреща интрото на спектакъла, наречен “The Deviant Hearts”. То носи носталгично настроение и връща в онези времена на приспивни песни, приказки и безгрижност, но задава и интересен въпрос: защо да не се задоволим с живота, който имаме, а преследваме по-високи върхове?
Записът е посветен на всички отличаващи се и различни сърца. Сигурно ще си зададете въпроса “защо?”. Цялата идея идва и от главната героиня книгата, която има „Синдром на отзивчивото сърце”. Според историята, това сърце не бива да изпитва силна емоции като радост и тъга, но това не е достатъчно и с малко помощ от брат ѝ, двамата бягат от клиниката, в която са затворени… и оттам започва приключението.
“Runaway Grey” е следващото красиво парче от пъзела. Макар и малко тъжна, песента сравнява живота с есента и как, подобно на природата, всичко започва постепенно да умира и сивее. Че животът си отива без предупреждение. От там албумът поема в друга посока и се разделя на две коренно различни части. Докато “Enter Dreamscape”, “Try”, “The Lotus and the Willow” и “Carry Me Home” са “светлата” част на “The Deviant Hearts”, изпълнена с текстове за любов, цветове и мечти, веднага след това е вмъкнат контраст с мрачни парчета като “Miserable Me”, в която Georg по един брилянтен и изкривен начин успява с изпълнението си да се преобрази в човешката депресия. От друга страна, може да бъде разбрано и като въображаемо създание, наподобяващо онова гласче в главата, което вечер не ти дава мира.
“The Sound Of Fear” и “Novaturient” са почти еднакви песни с еднакво послание. Смъртта, загубата и възможността да се сбогуваме с някого. Като може би двете най-слаби композиции в албума, те успяват да заблудят, че краят ще бъде клиширан и може би скучен, но “Let It Die” ни показва точно обратното.
Това е само малка част от тази несравнима игра между реалност и въображение, наречена “The Deviant Hearts”. Красивото на албума е, че те кара да мислиш, да си представяш, да гадаеш. Да задаваш въпроси след последната песен и да ги намираш с всяко следващо слушане.
А коя е най-хубавата част? За тези от вас, които са попаднали в плен на магията, книгата ще отговори на останалите въпроси. А повярвайте ми, никак не са малко.
