Възможно ли е да съществува мелодет, който да не звучи по шведски? И да, и не, както за пореден път показват Mercenary. Емблематичният гьотеборгски саунд беше своеобразния трамплин, от който се засилиха датчаните в началото на кариерата си, но късните им студийни неща недвусмислено говорят за едно целенасочено надрасване и обогатяване на стила. Не, не си мислете за така актуалните метълкор влияния, чието безразборно съвокупляване с мелодет фундамента през последните години даде живот на ужасяващо количество гротескни рожби, наред с малкото сполучливи хибриди. Mercenary, макар и безспорно модерни, успяват да се развиват, запазвайки разпознаваемото европейско усещане в албумите си. Най-общо казано, “Architect Of Lies” продължава насоката на “The Hours That Remain”, като залага на атмосфера с една идея по-динамична и по-разнообразна. Композиционната обстановка е обусловена от един значително по-разкрепостен подход – избор, който обикновено се оказва нож с две остриета за подобни банди, тъй като наред с очевидните ползи, носи също така логично олекване и произтичащото от него хленчене за комерсиализация от страна на част от феновете. И наистина, албумът често прескача смисловата граница и вместо като мелодичен дет, неусетно започва да звучи повече като дарк пауър метъл. Множество подобни преходи често можем да срещнем дори само в рамките на една песен, но реализацията им е белязана от творческа грамотност и висок професионализъм, придаващи на музиката предостатъчно хомогенност.

За начало на опуса е избрана ударната “New Desire”, която бързо ни въвлича в магията на “Architect Of Lies”, в едно мрачно и пълно с изненади пътешествие. Още тук Jakob и Martin не пропускат да се разпишат с порция безобразно силен солаж, какъвто предлагат щедро до края на албума. “Bloodsong” е може би най-запомнящата се пиеса не само в рамките на тавата, но и в цялата дискография на датската групировка – изнасилва съзнанието с груба непреклонност и оставя в него трайни следи. В пълен синхрон с инструменталната основа, Mikkel изпълнява най-впечатляващите си и пропити с чувство чисти вокали до момента. Праволинейната директност придава на “Embrace The Nothing” хитов заряд, който, макар и нетипичен за бандата, пасва идеално на парчето. Не мога да се отърся от асоциациите с Nevermore, които предизвикват някои похвати в построяването и най-вече във вокалните партии на “This Black And Endless Never”. Настъпателният ритъм, техничарската фраза и полушизофреничното отчаяние, така характерни за американските герои, пасват учудващо добре на Mercenary. “Isolation” е страшно емоционално парче с много лично внушение, белязано от лек готик полъх. В пълен контраст с меланхолията на самотния декемврийски ден, следващата бичкия – “The Endless Fall”, пласира злобно кроше право в лицето на слушателя. Тук преобладаващите детаджийски ревове на новака в бандата Rene Pedersen и мощната ритъм секция са разкъсани само в припева от по-чисти включвания. “Black And Hollow” извежда на по-преден план синтезатора на Morten, иначе държан предимно във фоновата част на песните, докато подчертано рифовата “Execution Style” пък разкрива добре овладяна екстремност с фин, почти прогресарски обков. Рязкото начало на “I Am Lies” умело подвежда, само за да ни запрати в лабиринт от мелодична изразителност, която впоследствие на свой ред прераства в брутална траш/дет вакханалия. “Public Failure Number One” слага адекватен край на записа, обобщавайки достойнствата му с разнородното си звучене и поредния феноменален припев.

Каква е равносметката? Датските майстори са изгубили нищожна част от агресията си, но са спечелили помоему по-ценни неща – стилна еклектичност и разчупеност на изказа. С успешно съчетаване на елементи от не една метъл школа, Mercenary достигат върха в творчеството си, създавайки един от най-оригиналните албуми за годината дотук.

:: Публикувано: март 2008, Автор: Warrior Of Ice ::