За добро или лошо, някогашните мелодет пионери In Flames днес са една от най-противоречивите и обсъждани метъл групи. При все цялата си противност, мейнстрийм залитанията им все пак допринесоха и за появата на нещо смислено. “Come Clarity” беше необикновен албум – оригинална, реализирана с много зрялост кръстоска между класическо и модерно, между майсторство и достъпност. Точно две години след него се появява опусът, от който мнозина очакваха да доусъвършенства това звучене и отново да утвърди петимата като лидери на европейската (а и не само) сцена. Е, бандата явно е решила да поднесе поредната изненада с характерния си шутовски присмех. Наистина, “A Sense Of Purpose” стилово се намира най-близо до предшественика си, но не може да се похвали нито с впечатляващата му разнородност, нито с хитовия му заряд. От една страна парчетата са порядъчно мелодични, не им липсва чувство, има и доста запомнящи се сред тях. Същевременно не предлагат нищо ново, а еднообразието доминира в тавата, което подхранва усещането, че In Flames правят един не особено вдъхновен препрочит на късния си период, вместо за пореден път да преоткрият себе си.

Още пилотният сингъл “The Mirror's Truth” подсказва, че бандата е олекнала в сравнение с “Come Clarity”, макар и не драстично. Част от този ефект се дължи на факта, че новият запис е почти дразнещо препродуциран, с твърде меки китари, което допълнително отнема от и без друго дефицитната агресия. Техническото ниво на изпълнението като цяло е занижено осезаемо: рифовете из цялата тава са до голяма степен идентични и сравнително простовати, солата са рядкост, а ритъм секцията – някак твърде постна и праволинейна. Крайно еднотипното пеене на Anders също не помага особено. В абсолютно всяка песен той залага на един и същи полудрезгав, получист изказ, който без богатството на гърлените дет вокали и изцяло чистото пеене просто доскучава. Странното е, че по някакъв необясним начин “A Sense Of Purpose” успява да се измъкне от клетката на посредствеността, в която споменатите недостатъци привидно го затварят. Дали заради присъщата на бандата искрена емоционалност, която шведите така и не загубиха през всичките си метаморфози, дали заради заразителните мелодии, дали заради натоварените с носталгичен привкус акустични моменти... Има нещо респектиращо в това, че макар да са далеч от най-силните си дни, In Flames пак успяват да впечатлят по своя неповторим начин, влагайки много сърце в музиката си. Албумът успява да задържи едно постоянно ниво, поне до началото на осемминутното недоразумение “The Chosen Pessimist” - може би единствената песен тук, открояваща се с насилена безидейност. След нея нещата отново си идват на място със стегнати и директни парчета, които е малко трудно да различиш, ако не следиш заглавията, но които все пак имат и какво да предложат.

Въпреки че сам по себе си е повече от приличен албум, с какъвто навярно не една банда би се гордяла, “A Sense Of Purpose” окончателно погребва надеждите, че някога отново ще чуем всепомитащия мелодет с марка In Flames. Остава ни да се опитаме да свикнем с новото лице и звучене на групата, с надеждата следващият им експеримент да е поне малко по-сполучлив.

:: Публикувано: март 2008, Автор: Warrior Of Ice ::