Има една многократно доказана истина в историята на музиката - когато една банда си повярва и реши, че няма какво повече да доказва на себе си и на публиката, творчеството й неизбежно запада. Когато го няма гладът за новото и по-съвършеното, когато е изчезнал стремежът да надскочиш себе си, когато създаваш поредния си албум, само за да издадеш нещо и евентуално да изпълниш договореностите с лейбъла си, е просто по-добре да спреш.

Малко неща са по-неприятни от това да започна с подобно встъпление коментар относно една от любимите си групи. Вярно, Children Of Bodom отдавна се утвърдиха като гении и благодарение на въпросния си изобилен талант в момента са едни от младите лидери на метъл сцената, но това по никакъв начин не оправдава настоящото им творческо поведение. Откровено казано, “Are You Dead Yet?” бе далеч от стила, който предпочитам да свързвам с тях, но ако не друго, албумът поне звучеше интересно и свежо. В наследника му композициите са еднотипни и незапомнящи се, лишени от онази първична енергия, която караше слушателя да си откачи главата от екстаз по време на поредната безумна надпревара между Wildchild и Warman. Друг основен недостатък е, че за пръв път в албум на финландците агресията е изцяло за сметка на мелодичността, чиято липса се чувства крайно болезнено. Момчетата свирят умело, както винаги, но самата музика е вяла, безидейна и сякаш писана по инерция, а солата са невдъхновени и изпълнени едва ли не по задължение. На места попадаме на намеци за добре познатата инструментална виртуозност на състава, но тези епизоди са ограничени и количествено, и качествено. Накратко, “Blooddrunk” е колкото професионално изсвирен, толкова и предсказуем.

“Hellhounds On My Trail” ни посреща с тоталната липса на новаторство, която ще се наложи да изтърпим до самия край на опуса. Всъщност, детайлен анализ на парчетата е излишен, тъй като почти всички от тях се вписват във формулата: бързашки ритъм, ниски настройки, сравнително простовата рифовка и до болка познатите крясъци на Alexi. Псевдохоровите провиквания бяха на място в един “Hate Crew Deathroll”, но злоупотребата с тях тук не е довела до нищо смислено. Клавирът на Janne, изключая откъслечните му солови прояви, отново е запратен в дълбокия фон на записа, което по никакъв начин не допринася за по-богато и раздвижено звучене. При все всичко това, две песни успяват да изпъкнат на фона на доминиращата в албума посредственост. Тежестта на “Lobodomy” не звучи изнасилено и създава подходяща база за едно пространно музикантско показано. “Banned From Heaven” пък е най-дългата и най-добре развита композиция в тавата, чиито звуков баланс, постройка и настроение напомнят за култовата “Angels Don’t Kill” отпреди пет години. За съжаление, не мога да кажа толкова добри думи за останалата част от творбата.

В “Blooddrunk” няма нищо, което да те накара да го въртиш до припадък; да не говорим, че след края му ми беше трудно да си спомня макар и една по-силна мелодия. Крайно време е Children Of Bodom да спрат с безцелните музикални полюции и най-сетне да запишат нещо, отговарящо на способностите и името им.

:: Публикувано: март 2008, Автор: Warrior Of Ice ::