RONNIE JAMES DIO
(20 септември 1998)
Вече към 20 години си в музикалният
бизнес. Интересно ли ти е все още, има ли какво да те заинтригува
и вдъхнови?
Е, нищо не може да бъде съвсем същото след 25 години. Ако
трябва точно да ти отговоря кога ми беше най-интересно - това
беше в самото начало, с Елф. Бяхме страшни приятели, 18-19
годишни, израстнали заедно от деца. Удаде ни се уникалният
шанс -да направим първото си турне извън Америка, като подгряваща
група на нашите любимци-Дийп Пърпъл. Нали разбираш тогава
гледахме света с широко отворени очи -за първи път виждахме
Англия, Германия, спомням с Югославия, свирихме в Загреб.
Сега мога да кажа, че е интригуващо, когато съм в България,
Румъния, в държави, където съм за първи път, пред нови за
мене фенове. Иначе, в музикално отношение, нещата малко по
малко започват да стават едни и същи - какво да се лъжем.
Пееш едни и същи песни стотици, хиляди пъти - например Man
on the silver mountain.Но аз всеки път се старая да вложа
в нея хъс, да и придам острота, чувство.В крайна сметка рокендролът
става твоя професия, начин да се прехранваш - затова аз съм
най-щастливият човек, тъй като работя точно това, което най-много
обичам.
Много паралели се правят между 70-те
и 90-те, особено след сегашният ренесанс на стари групи. Има
ли все пак някаква принципна разлика в музикалният дух на
тези две десетилетия?
Според мен лично-не. Включително и като цифрово отношение
на мащабите на бизнеса. За разлика от други аз пея и пред
10 и пред 10 000. Бил съм на всякакви сцени, видял съм всичко.
Включително и хедлайнер на фестивала
Монстърс ъф Рок в Донингтън?
О, това не беше най-голямото. Със Сабат в Щатите сме свирили
на Доджърс Стейдиъм пред 110 000 души. Единственият проблем
в големият мащаб е разстоянието до публиката, трудността да
я “докоснеш”, да постигнеш контакт. За мен това е ужасно важно.
Ако видя примерно, че някой ми маха, аз му махам също и после
следя дали пак ще махне и дали точно на мен. Но феновете и
през 70-те и през 90-те искат едно и също - не само да си
техният идол, но наистина да си добър.
В такъв случай сигурно имаш логично
обяснение за сегашното силно завръщане на старите банди -
Стоунс винаги са се навъртали наоколо, но и Пърпъл, Дио, Йес,
Блек Сабат. Защо?
Защото това са най-добрите групи. Просто въпрос на качество.
Те не са продукт на маркетинга, на рекламната кампания, не
са мода или временна мания. Те са страхотни музиканти, които
пеят свирят и композират страхотно. А това е единственото
стойностно нещо, което в един момент остава.
Съвременните млади банди, какви мисли
ти навяват?
Е, има най-различни - и доста кофти,и доста талантливи.
Ние ги слушаме, радваме им се, вдъхновяваме се от тях. Ето,
харесваме Туул, Мерилин Менсън, мисля, че той е умно момче
и запълва едно място останало малко празно след Ози и Алис
Купър. Но например мисля, че Пърл Джем не са никакви добри
музиканти, Еди Ведър си е направо луд.
Ти си бил толкова важен участник в
толкова важни и интересни епизоди от златните страници на
рок историята, че се иэкушавам да се върнем малко назад. Имаш
ли нещо напротив да се поразровим малко в миналото?
Не. Никога нямам нищо против никакви въпроси (Гостоприемна,
искрена усмивка разтяга лицето му).
Добре тогава. Първо най-очевидният
- какво представлява работата с Ричи Блекмор, като колега,
музикант, човек. Йън Гилън беше казал, че иска да прегърне
Ричи, но той не би го допуснал толкова близо.
Ха-ха, аз бих искал да прегърна Ричи, но само в музикален
план, иначе-не. Веднага разбрах, че той е много затворен човек,
а аз съм добър психолог. Не прекрачвах в неговата територия
и той оценяваше това. Докато с Гилън те имаха разминавания
не само в музикален план. Йън си е голям чешит, малко е шантав,
но и като музикални вкусове. Гилън харесва Елвис Пресли, а
Ричи харесва Бетовен. Аз също харесвам Бетовен. Ричи харесва
Шопен, аз също харесвам Шопен. При нас на професионално равнище
всичко вървеше идеално, много се уважавахме взаимно като музиканти.
За мен беше удоволствие да бъда в тази група - от нея научих
почти всичко.
От 25 години ти си бил в Рейнбоу само
4, 1975-1978, а хората продължават да те наричат гласът на
Рейнбоу. Защо е така?
Защото този състав на Рейнбоу беше истинският. Това беше най-добрата
банда, най-добрите албуми. Моят любим е първият албум, а любимата
песен Stargazer от втория. По-нататък Ричи дегенерира Рейнбоу
в поп група, нищо не остана.
Как точно настъпи раздялата - на теб
ли ти писна, скарахте ли се? Този момент малко тъне в мистерия.
Ха-ха, историята е по-друга, слушай. Ричи беше привлякъл в
групата Роджър Глоувър и в същото време бе решил, че е време
за по-комерсиален завой, да пишем любовни песни. Той знаеше,
че на подобно нещо бих отговорил категорично Fuck you. Понеже
Ричи знаеше, че аз уста назаем не взимам, а той самият не
е силен в словесните изяви избегна срещата очи в очи с мен.
Изпрати при мене Роджър като парламентьор. И Роджър, който
иначе е свестен пич, идва и ми подхвърля “Ричи счита,че е
добре да започнем да пишем любовни песни”.Аз естествено отвърнах
“Fuck you”. Тогава Ричи реши, че някой друг ще пасне по-добре
на новата му линия и… довиждане. Не съм слушал албумите на
Рейнбоу след това, знам, че с оня певец с късата коса имали
поп хитове писан от Ръс Балард, но тава вече не беше същата
група.
И тогава офертата от Блек Сабат дойде
като гръм от ясно небе, така ли?
Нещо такова. Аз бях в Щатите, в Кънектикът, когато Тони Айоми
най-внезапно ми се обади. Отидох да порепетираме заедно с
него, Гийзър и Бил и казах ОК. Атмосферата в Сабат беше просто
прекрасна.
Нещо повече за тези години, за Гийзър,
Бил и Тони? Трудно ли беше да запълниш обувките на Ози?
Аз и преди съм казвал - как да запълниш обувките на човек,
който е предпочитал да ходи бос? Просто нямаше база за сравнение,
ние сме съвсем различни. Ози е предимно голям характер, индивидуалност,
аз съм глас. Аз внесох повече музикалност в групата. Нямам
причини и за капка неприязън към Ози, надявам се, че и той
няма към мен. Иначе останалите са чудесни хора, Гийзър беше
най-добрият ми приятел, Тони също е открит, приятен и дружелюбен
- неговите и моите родители идват от едно и също място, от
работническата класа и никой не правеше фасони пред другия.
А специално за Бил Уорд мога да кажа, че е изключително интересна,
специална личност и отчаяно се бореше с проблемите си с наркотиците
и алкохола.
Ти някога изкушавал ли си се или си
планирал да промениш звученето на Дио? Например по-меко, или
по-алтернативно?
Да го променя? Никога. Саундът на Дио винаги ще етова, което
звучи в главата ми. Моето разбиране за рокендрол си е моето
- твърд, тежък, гръмогласен рок - това аз наричам красиво.
Но някои ветерани от твоето поколение,
като Роб Халфорд от Джудас Прийст например, опитаха да се
променят, да се адаптират към новите жанрове и ветрове в тежката
музика.
Да, Роб малко се попредаде, в смисъл - промени се заради
продажбите. Но той вече не искаше да прави онова, което е
правил с Джудас Прийст. А пък и аз толкова го обичам като
приятел, че ще го подкрепям във всичко, което е решил да прави.
Роб ли е най-добрият ти приятел сред
рокерското братство?
И Уил (посочва един от екипа мениджъри), и момчетата от Скорпиънс,
от Айрън Мейдън. Едно време беше и Вини Апис, но той прекрачи
една недопустима граница и никога повече няма да ми бъде приятел.
Да, Роб Халфорд е най-добрият.
Как минава един нормален ден от живота
ти, когато си удома, в Лос Анджелис?
Ами, ставам и първата ми работа сутрин е да разходя кучето.
Той се казва Тюбс, огромен нюфаундленд и му трябват към 4
мили - здравословно и за него и за мен. През това време съм
си купил вестник и съм прочел всички новини до края на разходката.
После се прибирам, пускам компютъра, виждам дали имам важни
разговори с някого, потапям се в Интернет, нахвърлям идеи,
работя. Сега е лесно да бъдеш във връзка със целия свят. И
през цялото протежение на деня и вечерта следя спортните програми,
радиото, всички резултати - от американският футбол, бейзбола,
баскетбола, хокея. Аз съм страшен спортен маниак.
Лейкърс ли подкрепяш?
O, не. Въпреки че живея в Лос Анджелис и много го обичам аз
съм си нюйоркчанин и съм фен на всички отбори от Ню Йорк -
от Никс до бейзболния Янкийс. Е, този сзон не бяхме върхът,
но това е да си истински фен на Ню Йорк Никс. Ходя и на бейзболните
мачове на Доджърс само защото стадионът им е страхотен.
Искаш да кажеш нормален живот като
всеки друг? Няма стени окичени с пентаграми и мечове? Нима
дългокосите хеви рок кумири дори си ходят удома по чехли и
спят с пижами?
Да, дори си нося чехлите на турнето. Много са си ми удобни.
Но, виж, пижама - не. Спя гол, но това можеш да не го пишеш,
ха-ха…
Предполагам, че си дал досега хиляди
интервюта. Има ли някаква несподелена тайна, която мога да
те придумам да споделиш точно сега. Имам пред вид, че тук
е България и…
Имаш пред вид, че няма да се разнесе ли? М-м не, не се сещам.
Не, тайни няма.
Ти самият как би дефинирал себе си
с няколко думи?
Лоялен, добър приятел, честен иии… малко страшен.
Ау, сега е мой ред да се засмея. Последен
въпрос. Виждам, че и през ум не ти минава да спреш, да се
оттеглиш, да се пенсионираш. Нямаш издател, който да те притиска
със срокове за нов албум и други разграфени планирани дати.
Накъде все пак водят твоите “странни магистрали” от този ден
нататък?
(кратка пауза) Не зная точно накъде. Не искам и да зная. Обичам
изненадите. Малко мистерия? Какво по-хубаво от това?