Винаги е трудно да пишеш ревю за любима група. Някак е невъзможно да бъде намерен балансът между обективността и личното пристрастие. Въпреки това смятам, че винаги е полезно да се обърне внимание на една добре аргументирана гледна точка, пък била тя и субективна и подвластна на фенщината, както е с това мое ревю.

След този кратък увод, да пристъпя към същината, а тя е именно новият албум на щатските метъл ветерани W.A.S.P. Лидерът на групата Blackie Lawless е доказал в продължение на вече 18 години, че той е W.A.S.P. и многобройните промени в състава не намират отражение върху качеството на музиката, сътворена от него. След като през 2004-та Blackie концентрира голяма част от творческия си потенциал върху двете части на рок операта “The Neon God”, сега очаквах новия “Dominator” с известна доза притеснение дали човекът-група е намерил още веднъж достатъчно вдъхновение, за да зарадва многобройните си фенове. Интересна е гледната точка дискографията на W.A.S.P. да се разделя на два лирически периода – “шок рок” (дебюта, “The Last Command”, “Inside The Electric Circus”, “Kill Fuck Die”, “Helldorado”) и така наречения “сериозен” период (“The Headless Children”, “The Crimson Idol”, “Dying For The World” и т.н.). Може би причината “Dominator” да е толкова силен албум е прекрасният начин, по който Blackie е съумял да съчетае най-доброто от тези два творчески подхода – както композиционно, така и в текстови план. Песни като “Mercy” (която W.A.S.P. изсвириха на живо единствено за българските си фенове на предишното турне), “Long, Long Way To Go”, “Teacher” и “Deal With The Devil” напомнят с настроението си на легендарния едноименен дебют, а другото, по-сериозно и меланхолично лице на албума е представено от емоционалната и изпълнена с много трагизъм балада “Heaven’s Hung In Black”, “Take Me Up” – композиция, носеща в себе си невероятен заряд и експлозивна сила и “The Burning Man” – още един гениален изблик на Blackie Lawless. Трябва да се отбележи невероятното изпълнение зад барабаните на Mike Dupke, който ме кара да не страдам толкова от напускането на Stet Howland и, разбира се, страхотната китарна работа на Doug Blair, чиито рифове и сола намират точния баланс между импровизацията и професионалния перфекционизъм. Неслучайно Doug Blair е китаристът, който е на турне с W.A.S.P. след безсмъртния шедьовър “The Crimson Idol”.

И така – Blackie Lawless отново успя да ме накара да почувствам нещо много лично и трудно за описване с “Dominator”. Музиката, която прави този човек, е нещо наистина специално като емоция за всеки, приел W.A.S.P. и идеологията на W.A.S.P. за част от своя вътрешен мироглед. Просто си пуснете “Dominator”, затворете очи и почувствайте магията. Сега разбирате, нали?

:: Публикувано: април 2007, Автор: Dagon ::